Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

— Почти шест е — каза той и почука по часовника си.

Даде ми да се разбера.

Беше облечен със същия кафяв костюм като предишния ден, но брадичката му бе гладко избръсната, мустаците грижливо сресани и от него лъхаше на средно скъп одеколон. Ощипа ме по брадичката и завъртя лицето ми, за да разгледа синините.

— По-близо е до пет и половина — заспорих аз.

— Обадих ти се преди повече от час. И се научи да избягваш ударите.

— Обади ми се в четири и трийсет и четири — поправих го аз и се дръпнах от ръката му. — Мразя часа четири и трийсет и четири. Мисля, че трябва да бъде забранен и сменен с нещо по-разумно като, да речем, девет и дванайсет минути.

Чичо Боб изпусна дълга въздишка и взе да подръпва гумената гривна на китката си. Беше ми обяснил, че е част от програмата му за справяне с гнева, но за мен си оставаше загадка как може причиняването на болка да ти помогне да овладееш гнева. И все пак винаги бях готова да помогна на вкиснат родственик в беда.

Наведох се към него.

— Мога да ти пусна няколко електрошока с палката, ако ще ти е от полза.

Той отново ме стрелна с ядосан поглед, но придружен с усмивка, което ме зарадва.

Очевидно съдебният лекар си беше свършил работата и вече можехме да отидем да огледаме мястото на престъплението. Игнорирах многото погледи, хвърляни крадешком към мен. Другите полицаи така и не можеха да разберат как успявам толкова бързо да разрешавам случаите и изпитваха към мен враждебно подозрение. Май че не мога да ги обвинявам. Един момент. Напротив, мога.

Точно тогава забелязах Гарет Суопс, досадният спец по издирване на хора, който беше застанал до трупа. Толкова силно обърнах очи нагоре, че едва не получих гърч. Не че Гарет не го биваше в работата му. Беше се учил от легендарния Франк М. Ахеърн, може би най-прочутия спец по издирване на хора в света. Според това, което бях чувала, благодарение на господин Ахеърн, Гарет бил способен да открие и Хофа 2 2 Джеймс Ридъл Хофа (1913-1975?), известен като Джими Хофа — известен профсъюзен активист в САЩ, опитал се да обедини в профсъюз всички транспортни работници в света. През 1975 г. е похитен и вероятно убит, но трупът му никога не е открит и съдбата му си остава неизвестна. — Бел.прев. , ако си наумял.

Беше също така приятен за окото. С къса черна коса, широки рамене, кожа с цвят на млечен шоколад и сиви очи, които биха могли да пленят момичето, загледало се по-дълго в тях.

Слава богу, моето внимание е устойчиво колкото това на мушица еднодневка.

Ако трябваше да гадая, бих казала, че е само наполовина афроамериканец. По-светлата кожа и сивите очи натрапваха мисълта за хибрид. Не знаех само дали другата му половина е латино или англосаксонска. Във всеки случай имаше уверена походка и естествена усмивка, които неизменно привличаха погледите към него. Така че външността не беше сфера, в която той да има над какво да се потруди.

Не, Гарет беше върховният досадник по други причини. Когато пристъпих под светлината, той огледа синините по брадичката ми и се подсмихна.

— Среща с непознат ли?

Направих оня жест, с който едновременно се почесваш по веждата и показваш среден пръст. Бива ме в комбинираните жестове. Гарет просто се подсмихна. Отново.

Добре де, не беше виновен, че е гадняр. Той ме харесваше, докато чичо Боб, в състояние на пиянско умопомрачение, не му разкри „нашата малка тайна“. Естествено, не беше повярвал нито дума. Та за вярване ли е? Това се случи преди месец и приятелството ни от крехко мигом премина в несъществуващо. Той явно ме сложи в графата „откачалки“. И чичо Боб също, задето беше повярвал, че наистина виждам мъртъвци. Някои просто са лишени от фантазия.

— Какво правиш тук, Суопс? — попитах го, доста раздразнена, че ще трябва да си имам работа с него.

— Помислих, че може да е един от моите издирвани.

— И така ли е?

— Не, освен ако наркоман не носи костюм с жилетка и обувки за хиляда и петстотин долара.

— Жалко. Сигурно е много по-лесно да си прибереш хонорара, когато издирваният се окаже мъртъв.

Гарет сви рамене в знак, че е наполовина съгласен.

— Всъщност — намеси се чичо Боб, — аз го помолих да намине насам, още един чифт очи не са излишни.

Полагах неимоверно старание да насоча собствените си очи далеч от трупа. Призраците на мъртъвци можех да гледам, но труповете им не ми понасяха чак толкова, само че някакво движение в периферното ми зрение ме накара да се взра точно в такова нещо.

— Е, долавяш ли нещо? — попита чичо Боб. Той още ме мисли за екстрасенс. Само че аз бях твърде заета да оглеждам мъртвеца в трупа, за да му отговоря.