Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

Все още разтърсена от евентуалната самоличност на мъжа от сънищата ми, се увих в хавлиената кърпа и дръпнах завесата на душа. Зюсман провря глава през вратата и сърцето ми се гмурна към стомаха в плитчините на шока, като се наръби на изострените нервни окончания там.

Подскочих, после поставих ръка върху сърцето си да го успокоя, раздразнена, че все още така лесно се изненадвах. Човек би казал, че след като толкова пъти съм виждала мъртъвци да се появяват изневиделица, трябва вече да съм свикнала.

— Да му се не види, Зюсман. Да бяхте се научили да чукате всички вие.

— Съществуванието ни е безплътно — нацупи се той.

Излязох от душ-кабината и грабнах флакон аерозолен спрей от тоалетната си чантичка.

— Само да си стъпил в банята, ще ти разтопя лицето със спрея против трансцендентални вредители.

— Сериозно ли? — опули се той.

— Не — отвърнах и отпуснах рамене. Не ми беше лесно да лъжа умрелите. — Това е просто вода. Само не казвай на господин Хабършам, мъртвеца от 2Б. Единствено този флакон е в състояние да държи дъртия мръсник вън от банята ми.

Зюсман повдигна вежди и огледа голото ми тяло.

— Не мога да го обвинявам.

Стрелнах го злобно с поглед и отворих вратата със замах. Мина през лицето му и той изгуби ориентация. Постави едната ръка на челото си, а другата върху бравата, за да преодолее замайването. Новаците бяха толкова лесни. Дадох му секунда да се освести и посочих към табелката, закована от външната страна на вратата на банята.

— Запамети я — наредих му и отново тръшнах вратата.

— „Вход забранен за мъртъвци“ — взе да чете той на глас отвън. — „Ако внезапно сте развили способност да минавате през стени, значи сте мъртъвци. Не лежите в някоя канавка и не ви предстои да се събудите. Приемете го и не припарвайте в банята ми, по дяволите!“ — Той отново провря глава през вратата. — Не мислиш ли, че е грубичко, а?

Табелата ми може да изглеждаше малко нетактична за нетренирано око, но обикновено изпълняваше предназначението си. Освен ако не беше господин Хабършам. Него трябваше да го заплашвам. Често.

Дори при наличието на табела бях привикнала да мия косата си сякаш апартаментът гори. Малко много ми идваше компанията на умрели в душ-кабината след цикъла на изплакване. Вече никога не си същият, след като прострелян в главата ти цъфне за чай и сауна.

Вдигнах рязко показалец.

— Вън! — изкомандвах и се заех да решавам проблема с израненото си и подуто лице.

Полагането на фон дьо тен след здрав пердах, е по-скоро изкуство, отколкото наука. Изисква се търпение. И пластове. Ала след третия пласт търпението ми свърши и си измих лицето. Че кой щеше да ме гледа толкова рано сутринта? Докато прибрах шоколадовокафявата си коса в конска опашка, почти бях успяла да си внуша, че драскотините и насинените очи ми придават известна загадъчност. Малко коректор, малко червило и бях готова за пред света. Обаче си оставаше въпросът: беше ли светът готов за мен?

Излязох от банята с бяла риза с копчета отпред и джинси, с надеждата, че бюстът ми ще помогне да получа оценка 9,2 по десетобалната скала. А бюст имах в изобилие. Ако се наложеше, можех да разкопчея най-горното копче, за да покажа нещичко. Може би никой нямаше да обърне внимание, че лицето ми прилича на топографска карта на Северна Америка.

— Иха — възкликна Зюсман. — Изглеждаш страхотно, въпреки лекото обезобразяване.

Спрях и се обърнах към него.

— Какво каза?

— Ъъъ… изглеждаш страхотно.

— Нека те попитам нещо — казах, като се наклоних към него. Той предпазливо отстъпи крачка назад. — Като беше жив, което е било съвсем доскоро, би ли казал на мацка, която току-що си срещнал, че изглежда страхотно?

Той се замисли за момент, после отвърна:

— Не. Жена ми би се развела с мен.

— Защо тогава в мига, когато умрете, си мислите, че може да говорите каквото си щете, на когото си щете?

Той и върху това поразсъждава за малко.

— Защото жена ми вече не може да ме чуе — гласеше обяснението му.

Отправих му пълната мощ на смъртоносния си поглед, способен да го ослепи за цяла вечност. После грабнах чантата и ключовете си и точно преди да угася лампите, се обърнах и му рекох с намигване:

— Благодаря за комплимента.

Той се усмихна и ме последва навън.

Очевидно не бях огнената мацка, за която ме мислеше Зюсман. Всъщност, замръзвах от студ. И, естествено, бях си забравила сакото. Но ме мързеше да се връщам за него. Забързах към яркочервения си Джип Ранглър. Кръстила съм го Мизъри в чест на майстора на ужасите и на всякаквите страховити емоции. Зюсман се настани на мястото до шофьорското.