Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

Той въздъхна, очевидно раздразнен, и затвори.

Отпуснах се на възглавницата и натиснах бутон на новия си телефон, който или беше за край на разговора, или за бързо избиране на близкото заведение с китайска храна за вкъщи. После се опитах да се изправя до седнало положение. Също като свързаното мислене и това не се оказа никак лесно. Макар че нормално съм шейсет килограма… е, и нещичко отгоре, по някаква необяснима причина помежду частичното си и пълно събуждане тежа ни повече, ни по-малко двеста и трийсет кила.

След кратка борба, напомняща тази на кит, изхвърлен на брега, се предадох. Онова кило сладолед, дето го омахах след побоя, май се оказа неразумна идея.

Понеже от болки не можех да се протегна, се задоволих само с протяжна прозявка, трепнах от щракането в челюстта и отново погледнах мъртвеца. Образът му ми се мержелееше. Не защото той беше мъртъв, а защото беше четири и трийсет и четири сутринта. Пък и съвсем скоро ме бяха набили.

— Здравейте — изрече той притеснено.

Смачканият костюм, очилата с кръгли рамки и рошавата коса, му придаваха вид на нещо средно между побъркан учен и млад магьосник, когото всички ние познаваме и обичаме. Имаше също две дупки от куршуми отдясно на главата и стекла се кръв по слепоочието и бузата му. Нито един от тези детайли не беше проблем. Проблемът се състоеше във факта, че беше в спалнята ми. В малките часове на деня. Надвесен над мен като мъртъв воайор.

Отправих му прословутия си убийствен поглед, който отстъпва само на прословутия ми слисан поглед, и реакцията не закъсня.

— Прощавайте, прощавайте — взе да заеква той, — не исках да ви уплаша.

Нима изглеждах уплашена? Явно трябваше да поработя над убийствения си поглед.

Престанах да му обръщам внимание и станах предпазливо от леглото. Бях облечена с фланелка на хокейния отбор „Скорпиънс“, задигната от вратаря, и боксерки от екипа на същия отбор, но от играч на друга позиция. Чихуахуа, текила и стрип покер. Нощ, записана с неизтриваемо мастило начело в списъка ми: „Неща, които никога вече няма да правя“.

Със стиснати от физическо терзание зъби затътрих всичките болящи двеста и трийсет килограма към кухнята и по-конкретно към кафеварката. Кофеинът щеше да одялка излишъците и за нула време щях да се върна към нормалното си тегло.

Тъй като апартаментът ми е като кутийка, не ми отне много време да стигна опипом в тъмното до кухнята. Мъртвецът ме последва. Винаги го правят. Можех само да се надявам този да си държи устата затворена, докато кофеинът подейства, но, уви, нямах този късмет.

Едва успях да натисна бутона и той започна.

— Вчера бях убит — заговори той от прага. — Казаха ми да се обърна към вас.

— Казаха ти, значи?

Може би ако стоях неотлъчно до кафеварката, тя щеше да развие комплекс за малоценност и да се загрее, само за да докаже, че го умее.

— Едно хлапе ми каза, че разкривате убийства.

— Така ли ти каза?

— Казвате се Чарли Дейвидсън, нали?

— Точно така.

— Полицай ли сте?

— Не съвсем.

— Шериф?

— Не.

— Частен детектив?

— Виж — отвърнах аз, като най-накрая се обърнах към него, — не се обиждай, но, доколкото съм наясно, може да си умрял преди трийсет години. Мъртвите нямат усещане за време. Абсолютно никакво.

— Вчера, осемнайсети октомври, в седемнайсет и четирийсет, получих два изстрела в главата. Резултатът беше тежко мозъчно увреждане и смърт.

— О! — възкликнах аз, сдържайки скептицизма си. — Не съм ченге.

Обърнах се към кафеварката, твърдо решена да пречупя желязната й воля с прословутия си убийствен поглед, който отстъпваше само на…

— Каква сте тогава?

Почудих се дали „Най-лошият ти кошмар“ ще прозвучи глупаво.

— Частен детектив съм. Дебна неверни съпрузи и изчезнали кучета. Не се занимавам с убийства.

Не беше точно така, но нямаше нужда той да го знае. Едва бях приключила с един голям случай и се надявах на няколко дни отдих.

— Но онова хлапе…

— Ейнджъл — казах аз, съжалявайки, че не проведох екзорсизъм срещу малкия дявол, когато имах възможност.

— Ангел ли е?

— Не, името му е Ейнджъл.

— Казва се Ейнджъл?

— Да. Защо? — попитах. Вече започвах да се отегчавам.

— Мислех, че може това да му е работата.

— Само име е. Повярвай ми, той е всичко друго, но не и ангел.

След като отмина една цяла геоложка епоха, в която едноклетъчен организъм еволюира до водещ на сутрешно предаване, кафеварката още ми се опъваше. Отказах се да чакам и реших да отида до тоалетната.