Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

— Жътвар на души, а? — рече той, докато щраквах колана си.

— Да.

Не бях си дала сметка, че знае професията ми. С Ейнджъл трябва да са си приказвали надълго и нашироко. Завъртях ключа и Мизъри се събуди с рев. Още трийсет и седем вноски и това бебче щеше да е изцяло мое.

— Не приличаш на жътваря на души.

— Да не би да си го срещал?

— Не, не съм — отвърна той.

— Дадох си робата на химическо чистене.

Това предизвика глуповато хилене.

— А косата ти къде е?

Отправих му зловеща усмивка и включих отоплението.

— Като говорим за престъпления — подхванах, за да сменя темата, — ти видя ли кой стреля по теб?

Той приплъзна очилата си с показалец.

— Не, никого не видях.

— Дявол го взел. Това не помага. — Завих вляво по „Сентръл“. — А знаеш ли къде си? Къде е тялото ти де? Движим се към центъра. Може за твоя случай да ме викат.

— Не, бях влязъл в алеята в двора. С жена ми живеем в Хайтс.

— Значи си женен?

— От пет години — отвърна той и в гласа му прозвуча тъга. — Имаме две деца, момичета. На четири и на година и половина.

Мразех момента, когато споделяха за оставените близки.

— Много съжалявам.

Той ме погледна с изражение, познато ми от толкова други преди него, с което сякаш казваше: „Щом виждаш умрели, сигурно знаеш всичко“. Предстоеше му силно да се разочарова.

— Трудно ще им бъде, нали? — промълви той, като ме изненада с посоката на мисълта си.

— Да, трудно — отговорих искрено. — Жена ти ще пищи и плаче и ще изпадне в жестока депресия. После ще открие у себе си неподозирани сили. — Погледнах го право в очите. — И ще оживее. Заради момичетата тя ще оживее.

Това като че го удовлетвори за момента. Кимна и се загледа навън през прозореца. Останалия път до центъра прекарахме в мълчание, което ми даде нежеланата възможност да мисля за любовника си от сънищата. Ако бях права, името му беше Рейес. Нямах представа дали това беше малкото му име или фамилията му, нито откъде е, нито каквото и да било друго, свързано с него. Само знаех, че се казва Рейес и че е красив. За беда беше също така и опасен. Бяхме имали една-единствена среща, когато и двамата бяхме още юноши. Тази среща беше белязана със заплахи, напрежение и близостта на устните му до моите дотолкова, че почти можех да усетя вкуса му. Не го видях никога повече.

— Ето там е — обади се Зюсман и ме изтръгна от мислите ми.

Беше видял мястото на престъплението на няколко пресечки разстояние. Червени и сини светлини танцуваха по сградите и пулсираха в тъмата на ранното утро. Приближавайки се, навлязохме в светлината на ярките прожектори, поставени за следователите. Сякаш слънцето беше огряло само над едно място. Видях колата на чичо Боби и спрях на паркинга на близкия хотел.

Преди да слезем, се обърнах към Зюсман.

— Случайно да видя някого в апартамента ми?

— Искаш да кажеш, освен господин Уонг?

— Да, някакъв мъж.

— Не. И друг ли имаше?

— Не, забрави.

Трябваше да си обясня как Рейес беше направил фокуса под душа. Освен ако нямах забележителната способност да спя права, той умееше да влиза не само в сънищата ми.

Когато слязох — а Зюсман почти изпадна — потърсих чичо Боб. Стоеше на около четирийсет метра от мен и прожекторът го обливаше с неземна светлина, а той ми хвърли зъл поглед. При това дори не е италианец. Не знам законно ли е това. Чичо Боб или Чибо, както обичам да го наричам — макар рядко пред него — е детектив в полицията на Албукърки. Вероятно доживот, защото и баща ми беше полицай, но още преди години се пенсионира и си купи бар на „Сентръл“. Сградата, в която живея, е точно на гърба му. Понякога печеля допълнително, като го замествам на бара. В момента работя на 3,7 места. Частен детектив съм, когато имам клиенти, барманка, когато потрябвам на татко и формално се водя на ведомост в полицията на Албукърки. На хартия съм консултант. Сигурно защото звучи авторитетно. В действителност съм тайната за успеха на чичо Боб, както бях и за татковия, когато работеше в полицията. Способностите ми им носеха повишение след повишение, докато и двамата станаха детективи. Учудващо е колко лесно се разкриват престъпления, когато можеш да попиташ жертвите кой е извършителят.

Седемте десети идват от впечатляващата ми кариера като жътвар на души. Тя заема значителна част от времето ми, но пък не ми носи никакви доходи. Затова още се колебая дали да я нарека работа или не.

Точно около пет и трийсет се провряхме под полицейската лента. Чичо Боб беше ядосан, но изненадващо, без признаци за апоплексия.