Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

Мъртвецът ме последва. Винаги го правят.

— Ти си много ярка — каза той.

— Благодаря.

— И искряща.

Това не беше нищо ново. Казвали са ми, че напускащите този свят ме виждат като фар, като блестяща същност, която са способни да зърнат от друг континент. Подчертавам блестяща. И колкото повече доближават, толкова повече искря. Ако въобще има дума „искря“. Винаги съм приемала искрите като плюс на факта, че бях единственият жътвар на души отсам Марс. Работата ми се състои в това да насочвам умрелите към светлината. Тоест, към портала. Тоест, към себе си. Невинаги върви гладко. Като приказката, че може да заведеш коня до водата, но… и прочее.

— Между другото — казах аз, хвърляйки поглед през рамо, — ако наистина видиш ангел, бягай. Бързо. В противоположната посока.

Не че има такава нужда, но е забавно да плашиш хората.

— Наистина ли?

— Наистина. Я кажи — обърнах се с лице към него, — ти ли ме докосна?

Някой направо се изгаври с десния ми глезен, някой студен и тъй като той беше единственият мъртвец в стаята…

— Какво? — възкликна той възмутено.

— По-рано, докато още бях в леглото.

— Не.

Присвих очи и му отправих заплашителен поглед, после продължих куцукането си към банята.

Имах спешна нужда от душ. Не можех да дрънкам цял ден. Чичо Боб щеше да получи удар.

Но докато крачех към банята, осъзнах, че най-трудният момент от сутринта ми, онзи със светлината, бързо наближаваше. Прищя ми се да продължа с дрънкането въпреки състоянието на артериите на чичо Боб. Казах си: „Просто го преглътни“. Трябваше да се свърши.

Опрях трепереща ръка на стената, задържах дъха си и щракнах ключа на осветлението.

— Ослепях — развиках се аз, закривайки очи с ръка. Опитах да фокусирам пода или мивката, но пред погледа ми нямаше нищо, освен размазани петна.

Определено трябва да намаля ватовете.

Залитнах назад, успях да се задържа права и наложих на краката си да се местят един пред друг. Нямаше да позволя на някаква си крушка да ме спре. Имах работа за вършене.

— Знаеш ли, че в хола ти има мъртвец? — попита той.

Обърнах се към него и после хвърлих поглед към господин Уонг, който стоеше с гръб към нас, забил нос в ъгъла. Погледнах отново към мъртвец номер едно и го попитах:

— Това не е ли все едно джезвето да нарича чайника афроамериканец?

Господин Уонг също беше мъртвец. Съвсем мъничък мъртвец. Висок едва метър и петдесет и целият беше сив. Абсолютно целият. Почти едноцветен в прозрачността си. Със сива униформа, сива коса и кожа, той приличаше на китайски военнопленник. Стоеше си в ъгъла ден след ден, година след година. Никога не помръдваше. Никога не говореше. Въпреки че не го обвинявах, задето не излиза, и аз смятах господин Уонг за чешит.

Разбира се, фактът, че имах дух в ъгъла, не беше най-зловещата част. В мига, когато мъртвецът осъзнаеше, че господин Уонг не просто стои в ъгъла, а се рее на няколко сантиметра от пода, той несъмнено щеше да е наистина шашнат.

Давах мило и драго за такива моменти.

— Добро утро, господин Уонг — подвикнах.

Не бях сигурна дали господин Уонг чуваше. Вероятно това не беше толкова лошо, защото нямах представа за истинското му име. Кръстих го господин Уонг за времето между състоянието му на зловещия мъртвец от ъгъла и нормалния движещ се тип, в който все някога трябваше да се превърне, ако питаха мен. Дори мъртъвците имат нужда от здравословно чувство за комфорт.

— В таймаут ли е?

Добър въпрос.

— Нямам представа защо стои в ъгъла. Там е, откакто наех апартамента.

— Наела си жилище с мъртвец?

Свих рамене.

— Исках апартамента и реших, че мога да го скрия с библиотеката.

Но мисълта за покойник, реещ се зад книгата „Страстна обич“, не ми допадна. Не можех просто да го затисна там, а и не знам дали харесва любовни романи.

Отправих поглед към най-новото безплътно попълнение, удостоило ме с присъствието си.

— Как се казваш?

— Колко грубо от моя страна — отвърна той, изправи се и тръгна към мен с протегната ръка. — Аз съм Патрик. Патрик Зюсман Трети.

Спря и се втренчи в ръката си, после ме погледна като теле.

— Предполагам, че едва ли ще можем…

Поех я и стиснах здраво.

— Всъщност, Патрик Зюсман Трети, да, ще можем.

Той събра вежди.

— Не разбирам.

— Това е положението — заявих му и влязох в банята, — не си единствения.

Докато затварях вратата чух, че Патрик Зюсман Трети най-после се шашна.

— О, боже, той се рее.

Под душа се усетих като в рай, изпълнен с топъл шоколадов сироп. Парата и водата ме обгърнаха, докато правех инвентаризация на мускулите си и мислено отбелязвах със звездичка онези, които ме боляха.