Даринда Джоунс - Първият гроб отдясно

— Помощ! — вресна Барбър и се замята като червей в тиган. — Не мога да дишам!

— О, за бога — изрекох със силен шепот. — Вземи се изправи най-сетне!

— И? — попита чичо Боб.

— Елизабет Елъри също е убита — поясних аз, притеснена, че го казвам пред нея. Стана ми някак неловко.

Гарет вече ме гледаше с нескрита враждебност. Гневът е масово разпространена емоция при сблъскване с нещо, невъзможно за вярване. Но, честно казано, той можеше да си гледа работата.

— Елизабет Елъри? Нямаме никаква Елизабет Елъри.

Елизабет, която разглеждаше изпитателно Гарет, се обади:

— Този човек тук изглежда ядосан за нещо.

Кимнах.

— Не вярва, че мога да ви виждам. Ядосва се, че говоря с вас.

— Много жалко. Толкова е… — Тя наклони глава да го разгледа отзад. — … привлекателен.

Изкисках се и двете дискретно си ударихме ръцете, от което Гарет се почувства още по-неудобно.

— Знаеш ли къде е трупът ти? — попитах я.

— Да. Отивах на гости на сестра си в района на Индиан Скул и Челуд. Бях купила подарък за племенника ми. Пропуснах тържеството за рождения му ден — добави тя тъжно, сякаш в този момент осъзна, че ще пропусне и всичко останало. — Чух, че децата играят в задния двор и реших да се промъкна и да ги изненадам. Това е последното, което си спомням.

— Значи и ти не си видяла стрелеца? — попитах я.

Тя поклати глава.

— А чу ли нещо? Щом си застреляна, все трябва…

— Не си спомням.

— Той използва заглушител — поясни Зюсман. — Звучеше някак странно и приглушено, като затръшване на врата.

— Стрелецът е използвал заглушител — предадох на чичо Боб. — И никой от тези двамата не е видял извършителя. Къде точно е трупът ти? — попитах Елизабет. Тя ми каза и аз повторих адреса на чичо Боб. — Отстрани на къщата е. Там имало много храсти, което обяснява защо не са я намерили досега.

— Как изглежда? — попита чичо Боб.

— Бяла, около метър и седемдесет — отвърнах, след като извадих наум от ръста й десетсантиметровите токчета.

— Хей, бива си те — възкликна тя.

Усмихнах й се със симпатия.

— Русокоса, със сини очи и блед родилен белег на дясното слепоочие.

Тя взе да търка притеснено слепоочието си.

— Струва ми се, че това е кръв.

— О, пардон, цветовете понякога са малко неясни. — Посочих услужливо в тефтерчето на чичо Боб. — Задраскай това за белега. — Вдигнах очи към него. — Тя вероятно ще е единственият труп там с червен дизайнерски костюм и обувки с високи токове.

Гарет едва не ме захапа.

— Качвай се в колата ми — изкомандва той през зъби. — Доведи и умрялото маце. — Последното го каза с известен сарказъм.

— Нима ще му позволиш да ми говори така? — попитах чичо Боб.

Той сви рамене.

— Човекът има впечатляващ рекорд за открити издирвани лица.

— Хубаво тогава — рекох обидено.

Не че не можех да се справя с Гарет. Просто ми се прииска да се оплача. Преди да тръгнем обаче, трябваше да се разбера с Барбър. Придружена от Елизабет и Зюсман, отидох до линейката, където съдебният лекар разговаряше със сержант Дуайт. Носът на Барбър се подаваше от чувала за мъртъвци.

— Мой човек, не се шегувам. Трябва да излезеш от тялото си. Това направо ме плаши.

Той се понадигна, колкото да видя лицето му.

— Тялото ми си е мое, дявол го взел. Познавам закона, а девет десети от него се отнасят за собствеността. Колкото до теб — заяви той, като насочи пръст от чувала, — не се ли предполага, че трябва да ни помагаш в тежкия миг? Не е ли това занятието ти?

— Не и ако зависеше от желанието ми.

— Напълно си ми ясна: уморила си се да съчувстваш — изрече той с обвинителен тон.

Обърнах се към Зюсман и въздъхнах.

— Никой не харесва неспособността ми да им вляза в положението. Би ли го вразумил, моля те?

Гарет стоеше до колата си, бесен, че не бях го последвала като покорно кученце.

— Дейвидсън! — кресна той над капака.

— Суопс! — върнах му топката с подигравка към отколешната традиция бойните другари да се наричат по фамилия. После се обърнах към моите адвокати. — Среща по-късно в офиса ми.

Зюсман кимна и отправи гневен поглед към оня, дето се правеше, че не е мъртъв като пън.

Елизабет тръгна с мен към колата на Гарет.

— Може ли аз да седна до хубавеца?

Удостоих я с най-широката си усмивка.

— Той е изцяло твой.

Гарет отвори пакет с леден компрес и ми го подхвърли, докато завиваше по „Сентръл“.