Ема Марс - Хотели. Първа стая

Той протяга ръка и взема от нощната масичка малката сребриста опаковка, която отдавна чака там. Успява пак с една ръка да я разкъса и с уверено движение да извади от нея съдържанието. По същия начин го нахлузва на члена си, който гори от нетърпение между бедрата ми. Би могъл да мине и без това. И аз бих могла да си го спестя. Ала той следва моята воля: иска да бъде такъв, какъвто аз искам да бъде.

Навлиза в мен бавно и с всеки следващ сантиметър го усещам по различен начин. Завладява ме чувство на блаженство и облекчение. Тялото ми го приема за пръв път и въпреки това вагината ми го разпознава. Дълъг и тънък. Точен в улучването на реактивни зони в моите недра. Нежен в натиска там, където те са най-чувствителни, движейки се по тънката граница между екстаза и болката. Силен в постъпателното движение, благодарение на което пенисът му заема точно отреденото му място, а главичката достига до най-сладострастните гънки. Аз го приемам, всмуквам го, поглъщам го. Разтварям се цялата, за да му позволя да ме завладее напълно. Той се плъзга все по-дълбоко като по ледена пързалка. Гали ме отвътре. На моменти се отдръпва, за да се наслади по-пълно на момента и да позволи на двама ни отново да се срещнем, когато за пореден път ме изпълни.

Скоро у мен се поражда нова тръпка, залива ме на последователни вълни, които се надигат и се разбиват в жадно разтворената ми цепка. Имам усещането, че в този момент накъде в мен поникват две цветя, едното отгоре, другото отдолу, черпейки сили от жизнените ми сокове.

Първия оргазъм посрещам, заровила лице във възглавницата. Въртя глава наляво и надясно. Главата ми се бунтува, но вагината ми отдавна се е предала. Изтръгвам от себе си безкрайно стенание с полуотворена уста, а едната ми буза свенливо е скрита от падналите ми коси и се виждат само устните ми, сочни като орхидея. Опитвам се да ги захапя със зъби. Той се притиска с нарастваща сила към омекналия ми задник. Ускорява движението. Вътрешностите ми пламват. Не ми дава нито миг покой. Няма да се задоволи с постигнатото дотук. Иска насладата да ни докара до изнемога. Да ни изтощи от любов. Същински бомбен килим от експлозии. Хирошима, моя любов, мой Луи!

Дясната му ръка се пъхва под корема ми и обхваща цялата ми вулва. Средният пръст отново властно притиска клитора. Той отначало се противи, но после приема нападението, набъбва, надига се и иска още. Остро, почти болезнено усещане избликва от него и се прелива в глухия тътен около матката ми. Накрая двете трептения се сливат в едно. Тяхното звучене е съпътствано от пицикатото на виковете ми, които допълнително засилват зверското ръмжене, съпътстващо еякулацията му, дълги силни струи, които ме пронизват като мълния.

В този момент всеки от предишните ми любовници би рухнал от изнемога, но той продължава движението си върху мен, вътре в мен, твърд и решителен. Разбирам, че сме едва в началото, а вулвата ми е разтърсвана от възторжени, ликуващи спазми, които показват, че в никакъв случай не е задоволена.

- Още...

Стенанието ми не очаква отговор. Чудесно зная, че ще има още и то ще продължава дни и нощи, от стая в стая. Че ще си измислим още много правила, които непрестанно ще нарушаваме.

Издръжливостта му ми показва колко съм желана, очаквана, жадувана. Може би дори обичана. Не, щастието ми веднага ме поправя: със сигурност обичана. Дори безкрайно обичана. Телата ни излъчват странна светлина, чудно сияние, зората на бъдещите ни оргазми. Тя ни обгръща, неотслабваща, издига ни във въздуха, трепетни, крехки като влюбени пеперуди.

Стаята около нас е престанала да съществува. Ето че небето над нас се разтваря и ни привлича към себе си. Светещото кълбо, в което се намираме, ни отнася със себе си, в себе си, към облаците. Един порив на нощния вятър, и вече се реем в пространството, в орбита, два долепени един към друг зародиши. Съзерцаваме новия облик на земята под нас. Всичко това би могло да трае секунда или милиарди години. Време и пространство са престанали да съществуват, всичко зависи от слетите ни в едно тела. Не спим, не сънуваме: наслаждаваме се на мига и

пресътворяваме света около нас такъв, какъвто го желаем. Ел и Луи. Тя и той.

Без да спира постъпателното си движение в мен, макар и по-леко, той протяга ръка към малко чекмедже на масичката вляво от нас. Изважда оттам плосък предмет, който отначало не мога да различа, но след това той лъсва в полумрака и формата му ми се струва странно позната.

Моят „Десет-пъти-дневно“! Не бих объркала по никакъв начин сребристите му корици. Луи го поставя върху чаршафа, досами лицето ми. Разтваря го на последната страница и аз откривам, че написаните върху нея редове не са от моята ръка. Няма никакво значение как се е добрал до него.