Милан Асадуров - Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

Преди всичко благодаря на жена си и на двете си дъщери за тяхната любов. Благодаря и на майка си и на баща си, лека им пръст. Благодаря на баба и дядо по майчина линия, които ми дадоха българския корен. Всъщност дядо си Кръстьо (просто е съименник с Христос) не познавам, но му благодаря точно толкова, колкото и на втория баща на майка ми — белогвардейския емигрант дядо Сергей, който отгледа с риболов нея, а после и мен в ранното ми детство. Благодаря и на дядо и баба по бащина линия. Да прощава дядо Гарабед, но благодаря най-вече на баба Аршауи Мамигонян. При споменаването на тази фамилия обикновено всички арменци стават на крака заради Вартан Мамигонян — той е нещо като техния Левски, защото през V век загинал за християнската вяра и свободата на Армения.

Благодаря на Луис Паджет, Лорънс О’Донъл, Хенри Катнър, Пол Едмъндс, Кейт Хамънд и Келвин Кент — всички тях ги чувствам малко или много като свои бащи. Същите чувства изпитвам към Аркадий и Борис Стругацки, Джеръм К.Джеръм, Михаил Булгаков, Реймънд Чандлър, Андрей Платонов и Хорхе Луис Борхес. Когато на времето получих писмо от Аркадий Натанович, мислех, че това е най-щастливият миг в живота ми. В писмото пишеше: „Не задавай тъпи въпроси кое как би трябвало да се предаде на български, ами по-бързо превеждай «Пикник край пътя» и го издавай, докато не са го спрели!“. По-късно животът ми поднесе и по-щастливи мигове.

Поклон на Рей Бредбъри, Айзък Азимов, Артър Кларк, Клифърд Саймък, Робърт Шекли и Хари Харисън. И тях ги чувствам като далечни роднини. Те в значителна степен обогатиха гимназиалното ми образование, защото Стивън Спилбърг и Джордж Лукас още ги нямаше. Благодаря и на съдбата, която великодушно ми позволи през 1979 г. да създам библиотека „Галактика“, макар че не ми даде възможност да издавам Роджър Зелазни, Филип Хосе Фармър, Робърт Хайнлайн, Франк Хърбърт, Алфред Ван Вогт и Л.Рон Хабърд. А те не ми бяха роднини. В това трудно за ония години начинание ми помогнаха мнозина, но най-вече Любен Дилов, Агоп Мелконян и моите приятели — археолозите Александър Минчев и Петко Георгиев. С малко закъснение сега поднасям и на тях искрените си благодарности.

Естествено, дължа особена признателност на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби и Лев Николаевич Гумильов — най-великите философи на историята — които ми отвориха очите да уча икономика и после да не я практикувам. Така те привърнаха приключенията на духа ми в наука.

Благодаря за професионализма, ненатрапчиво разбитите илюзии и всичко останало, което през 90-те години можеше да се нарече: Издателска къща и галерия „Сталкер“. Благодарение на „Сталкер“ имах финансовата възможност да напиша тази книга, без семейството ми да умре от глад.

Благодаря на моя компютър „ICS Pentium“ и, разбира се, на неговата душа — „Adobe Page Maker 6.01“, които единствени ме търпят безпрекословно на този свят и се лаская от мисълта, че дори ме обичат.

Накрая благодаря и на останалите велики умове, до които съм се докоснал през годините, като Андрей Сахаров, Ярослав Хашек, Джеръм Д. Селинджър, Даниил Хармс, Умберто Еко, Михаил Зошченко, Уилям Уортън, Джеймс Фрейзър, Е. Л. Доктороу, Иля Илф и Евгений Петров например. Случаят с Фрейзър е по особен, защото благодарение на „Златната клонка“ контактувах с повечко умове едновременно.

Съжалявам, че по чисто технически причини не мога да спомена всички, които по един или друг начин са ми повлияли, за да не заприлича тая страница на телефонен указател. Все пак целта ми не беше да пиша Нобелова лекция, а най-кратката благодарствена реч за „Оскар“.

Варна, 29 декември 1996 г., 12:30:15

Откъм обления в слънце залив се зароди вятър. Поривът достигна до каменистия бряг, изкатери на един дъх канарата, пропъди зноя от терасата и сякаш отвя черните мисли на Хък. Времето спря за миг и той нарами кръста си…