Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

Отново се налага преди всичко да благодаря на жена си и на двете си дъщери за тяхната любов и подкрепа, пък и на родителите си, лека им пръст, че са ми дали живот. Този път специално ще спомена и прабаба си по майчина линия заради гръцката жилка в българската ґ кръв, която сигурно ме свързва по някакъв начин с пантеона от крадци, убийци и насилници на Олимп. А по бащина линия главните благодарности ще бъдат за прадядо ми Асадур, който според семейното предание веднъж скрил в софийската си баня самия Левски от турската потеря. По традиция ще изчерпя семейните благодарности, като отдам дължимото на Хенри Катнър, братя Стругацки иХорхе Луис Борхес, защото ги чувствам малко или много като свои бащи.

Особена благодарност дължа на някогашната сътрудничката на Археологическия музей в Ню Йорк Катрин Шпрингер. Любовта към българския фолклор я доведе в България през 1978 г. и тя с голямо удоволствие прие, щом се върне в САЩ, да ми изпрати безвъзмездно 50–60 оригинала на заглавия, които смятах да включа в библиотека „Галактика“. Кашонът с книгите наистина пристигна, но момчетата от Държавна сигурност дълго време не ми го даваха, защото изпращачът бил… империалистът Шпрингер. След плахия ми протест едната половина от сътрудници на VI отдел взе да проверява дали маститият германец Аксел Шпрингер и скромната американка Катрин Шпрингер са роднини, а другата половина усърдно изчете книжките, за да открие следите на идеологическата диверсия. Накрая някои момчета от Държавна сигурност рязко повишиха интелигентността си (и днес са проспериращи бизнесмени!), а аз получих част от книгите на Катрин… за да попаднат в лапите на рецензентите. Но в годините, когато пазеха устоите на комунизма досущ като свещена крава, това си беше в реда на нещата. По-важното е, че сега с малко закъснение чрез Катрин мога да благодаря на всички американци за любовта им към българските песни и танци.

Благодаря и на моя приятел, археолога Александър Минчев, който ме запозна с Кетрин и чиито ласкави отзиви за първата книга от „Историите за Нищото“ ми вдъхнаха кураж да започна да пиша „Втората Библиотека“ още преди да съм представил „Няма хък-мък“ на съда на читателите. Особена благодарност дължа и на моите приятели, художника Петьо Маринов, който от мързел ме посъветва да поставя фрагменти от Йеронимус Бош на кориците, и Тинко Трифонов, който редактира „Няма хък-мък“. Благодаря за моралната подкрепа и на носителите на „Гравитон“ Людмила Стоянова и Янчо Чолаков. Янчо пък включи „Няма хък-мък“ в поредицата за фантастика на своето издателство „Офир“.Поклон и на последния достоен член на екипа, компютъра ми „ICS Pentium“ и неговата нова душа „Adobe Page Maker 6.53“, които единствени продължават да ме търпят безпрекословно на този свят и, въпреки всичките ми издевателства над тях, продължават да ме обичат.

Накрая благодаря на Джордж Лукас, че вля свежа кръв в трилогията „Междузвездни войни“. Препоръчвам на всички дами да си правят пластичните операции при него… Леле, Люси, щях да те забравя! Разбира се, от все сърце благодаря и на моя приятел Людмил Станев за неофициалното изявление, че може да има и такава книга. А останалите да си гледат работата…

Варна, 29 декември 1997 г., 12:31:15

P.S. Всъщност няма как да не забележите, че съм пропуснал да благодаря на Сервантес, Рембранд, Гьоте, Кафка, Азимов, Фармър и цяла дузина митологии. Работата е там, че на тях се срамувам да им благодаря, защото всъщност им дължа извинение.

Нищото май си заслужава името, помисли си Хък, когато тежката врата се хлопна зад гърба му. Ключалката отвън зловещо изщрака и мандалото падна. Вече нямаше връщане назад. В дълбините на бащиния му фризер се възцари непрогледен мрак. Сякаш някой разбълника материалния свят и го изля в отвъдното, за да го разтвори и да го размие там заедно с дребнавите му проблеми. Единствените искрици живот в катраненочерната бездна пред него бяха плахо мъждукащите души на дракона и лъвицата. По неведомите закони на Нищото, от което според баща му произлизаха всички неща, самотните ореоли на неканените гости се залутаха край граничната бразда между материалната вселена и вечната пустош досущ като стадо блуждаещи светци, останало без пастир. По-далечният синьозелен, игриво пулсиращ сноп светлина трябваше да е мизерната, вечно недоволна душа на холографния дракон. А зад огнената сфера, в чиито недра меко проблясваха милиарди лудуващи искри, сигурно се криеше неговата лъвица. Душите им се бяха отделили от вече непотребните тела и ги влачеха на буксир. Поне с Хък беше така. И нищо наоколо не подсказваше, че кавалкадата се движи.