Милан Асадуров - Втората Библиотека ((или Следваща книга от Истории за Нищото))

— Не ти ща ламите! И престани да си измисляш! Та тука кьорава молекула за цяр няма, а на нея цяла звезда й се привидяла.

— Че какво е това зад тебе тогава? Да не е светулка?

— Ааааа! — писна драконът и аурата на мизерната му душа мигом се сви до един-единствен плах, зелен лъч.

Край него мъждукаше златиста точица.

— Добра среща, отче Гаспар.

Може би заради злокобната тъма гробовният глас отекна в съзнанието на Хък като тържествен камбанен звън на връх Българския великден и екотът се задържа непривично дълго, сякаш непознатият се промъкваше да грабне душата му. Двамата спътници на Хък се скупчиха край него и той усети блажения досег с лъвицата и лепкавия страх на холографното чудовище.

— Втасахме я сега. Трябва да е граничен патрул — крадливо надникна зад аурата на Хък мисълта на дракона и тутакси се скри.

Нещо в интонацията на странника върна Хък далеч назад във времето, в епохата на презокеанските му плавания на Земята. XV век? Не! XVI век! Сред множеството си превъплъщения само някъде към средата на XVI век беше носил името Гаспар. Отец Гаспар Карвахал, летописецът.

— Дон Франсиско? — подвикна Хък. — Ти ли си капитане?

— Много закъсня, отче Гаспар. Къде се губи досега? Сума време мина от последната ни среща…

Гласът на странника във вечността вече не кънтеше толкова гръмовно. Златистата точица взе да набъбва и скоро се уголеми до размерите на стандартен глобус в кабинет по география. Хък се засмя, защото ни в клин, ни в ръкав му хрумна, че е попаднал в родния яхтклуб „Порт Варна“ и всеки момент ще му връчат Златния глобус — преходната награда „Кор Кароли“ за най-доброто българско ветроходно плаване през годината. Но от този глобус в небитието бликаше ли бликаше и щедро се лееше тъга. Толкова силна всепоглъщаща тъга, че лъвицата почти изхлипа:

— Горкичкият. Много го боли.

Но Хък добре познаваше другото лице на суровата конкистадорска душа и се трогна по-малко:

— Дами и господа, позволете да ви представя славния капитан от Великата конкиста дон Франсиско Гонсало де Ореляно, откривателят на великата река Амазонка.

— На Елдорадо, отче Гаспар. На Елдорадо.

Щом разбра, че не са се натъкнали на граничен патрул, а просто са срещнали по пътя някакъв си там пътешественик, драконът бързо се окопити:

— Затова ли присвятква като абажур в царска спалня негодникът му с негодник? Изкара ми акъла!

— Придружителите ти май не са човеци, отче Гаспар? В доста странна компания си попаднал.

— Разумни същества са, капитане. И са мои приятели.

— За дамата си прав — кимна глобусът към лъвицата. — И друг път съм попадал на екземпляри от тази великолепна порода, отче. Но дрънкалото сигурно си го наел за местен водач, ама си сбъркал. Аборигенът ти за нищо не става. Твърде млад и неопитен е. По-зелен е от джунглата на Амазонка.

— Ти си абориген, лампион такъв! — възмути се драконът.

Капитан Ореляно не му обърна никакво внимание.

— От сума време ви наблюдавам, отче. Този твой набеден Вергилий постоянно бърка посоката и, повярвай ми, няма да те отведе дори в ада . За чистилището и рая да не говорим. Трябва да носите доста злато със себе си. Иначе не мога да си обясня с този глупав водач какво все още ви задържа като магнит на пътеката. Ама така, както я карате, има още дълго да се лутате край границата.

— Ако искаш да знаеш, нещастен тъпако, аз нямам нищо общо с онзи скапаняк Вергилий, а произхождам от мнооооого по-стар род. Името ми е Тифон Великолепни. И изобщо не ги водя, глупако! — За всеки случай драконът пак се скри зад душата на Хък. — Златната рибка хвана пътя право към ВИП -а на митницата, ама стъклениците в буркана изглежда се бунтуват. Явно небитието не им понася и мътят светената вода. Като знаеш много, я ти вземи да носиш буркана в безтегловност, че да ти гледам сеира!

Капитанът дискретно пропусна скверните емоции на дракона покрай ушите си:

— Златната пътека наистина ще ви отведе в Лоното на живота, отче Гаспар, но там изкупуват златото на безценица. Всъщност нищо няма да получите, защото и без това ви се полагат чисто нови тела и четири квадратни метра пясък по безкрайното течение на Великата река. Просто на митницата ще ви излъжат и ще конфискуват всичкото злато.

— Тази река, дето я споменахте, дон Франсиско, раят ли е или адът? — поинтересува се Ана-Мария.

— И адът, и раят, уважаема. Съсловните братя на отец Гаспар доста превратно тълкуват тези понятия. Всеки човек носи ада и рая в душата си… Своя ад и своя рай. Зависи какво го терзае. Каквото си надробил, това ще сърбаш. Нали така обичаше да проповядваш навремето, отче Гаспар?