Ема Марс - Хотели. Първа стая

В светлината на гаснещия ден той също изглежда различно. Той също се явява пред мен за пръв път без заобикалки и пре-струвки. Дори без неизменния си бастун. Само той, отдаден изцяло на новата история, която сега започва, уязвим, разтворен като неизписаните страници на втория бележник, който ще попълним заедно. Въпреки моята покана, от този момент нататък никой от нас няма да налага волята си на другия. Ще бъдем такива, каквито сме сега, открити, готови да приемем мига, да оставим да избликне онова, което предстои да се роди между нас. Нищо не бива да се предначертава. Нищо не бива да се програмира.

Безмълвен, той ме гледа как влизам в стаята. С пръст върху устните ми показва, че тази вечер всякакви думи са излишни. Спирам на няколко крачки от него. Наслаждавам се на гледката.

Изплаквам си окото, преди да се окъпя в телесните му течности. Иска ми се да се отъркам в кожата му, да се напръскам с желанието му, да се овъргалям в боята на нашата пот, на нашите миризми, да се покрия с позлатата на неговата любов.

Светлината подчертава фигурата му, вае бялата му кожа, издължените му мускули, цялото това съвършенство от плът, което изгарям от желание да прегърна и да захапя. Всъщност го откривам за пръв път. В неговата цялост. С неговото изящество. Опивам се от неговата хармония. Кой твърди, че само женските тела могат да бъдат омайваща гледка?

Гладът ми за него е цялостен, непокътнат, разкъсващ, гореща топка, която в зависимост от момента пулсира ту в гърдите ми, ту в корема или във вулвата. Скоро няма да мога повече да се сдържам. Не след дълго вече няма да бъдем само две тела, които се търсят, притискат се и накрая се сливат. Не след дълго ще се обичаме.

Ала в никакъв случай не бива да бързаме. Това говорят очите му.

Слънцето окончателно се скрива зад бялата торта на „Сакре Кьор“ и силуетът пред мен потъва в сянка. Все още ясно се вижда само лицето в профил и горната част на лявото рамо. До този момент не бях забелязала, че то е покрито със странна татуировка: неговите инициали с английски орнаменти, обгърнати от очертан с черно мастило храст виещи рози. Нямаше други цветове, освен различни нюанси на сивото. Една бодлива клонка минава по ключицата и стига до основата на шията, където се разпуква малка цветна пъпка. Вероятно е била татуирана неотдавна, защото не бях я забелязвала изпод яката на ризата.

И ето че пред очите ми придобива плът Човекът Азбука, решен да изпише върху мен своето послание. Най-сетне да намери подходящите думи. Не онези, които играят и си играят с мен, а които изразяват, които се вдъхват и могат да бъдат почувствани.

Самото му присъствие кара въздуха да трепти, подобно на тихата музика, която изпълва все още празното пространство между нас, помитайки прашинките из въздухаЕлементите от декора, който ни заобикаля, сякаш се стапят и се смесват с прашинките, които се носят наоколо. Не след дълго всичко останало изчезва: остава само той. И аз. И тази светлина.

Приближава бавно. Не е припрян. И двамата не бързаме. Разполагаме с цяла нощ, за да поправим всичко онова между нас, което до този момент е било само чернова.

Погледът му спира върху мен, пронизва ме нежно и в корема ми веднага пламват искрици. Те лумват и ме изгарят. Ра1Пт11 1о те, ршгсе пдЪ! 1Ьгои§Ъ те. Сап ’( уои ипАегзШпА, ок, ту 1Ш1е дМ. Луи подчертава намерението, припомняйки повелята с тънкия си показалец. Ангелският му пръст почуква горната му устна в такт с електронния ритъм. Зная урока си: само и единствено нашите тела ще имат право да се изразяват. На тях се пада непосилната задача да изцелят раните и да запълнят всички онези празноти, които все още ни отделят един от друг.

Ръцете му започват първи, пратеници на предстоящите наслади. Те са по-близо до мен от всякога. Толкова са нежни, а същевременно твърди и силни.

С няколко деликатни движения те свалят от мен венчелистчетата от бяла коприна. Роклята бавно се свлича върху ориенталския килим. Сега единствените ми одежди са сутиенът без презрамки и слиповете, чиято снежна белота сякаш призовава луната на нашия празник. Трепетните му длани минават по извивките на снагата ми. Под тяхната ласка тялото ми сякаш засиява. Неговата и моята кожа сякаш се сливат и се превръщат в една-единствена материя. А111 еует мап1ед, а111 еует пеедед й кете, т ту агтз. Жогдз аге уегу иппесеззату, {кеу сап оп1у до кагт. Най-сетне съм негова. Най-сетне той е мой. Победихме всичко, преодоляхме всичко. Най-сетне се намерихме.