Ема Марс - Хотели. Първа стая

Самото бистро бе със старо обзавеждане и затова никак не се учудих, когато открих зад тезгяха телефон с шайба. Стопанката, петдесетгодишна жена с червени коси, ми го подаде с усмивка.

- Вземи, красавице! Разполагаш с пет минути, за да му кажеш „Не“.

- Аз веднага бих казал „Да“! - изръмжа раздърпан пияница от другия край на лъскавия бар. -Симон, я скивай каква кокошчица! Напомня ми моята Вероник...

- Е да де, само че твоята Вероник ти каза „Не“. Така че остави на мира госпожицата. Ясно?

Позвъних в „Макс Фурестие“. Състоянието на мама било критично, но стабилно. Всяка следваща минута можела да се окаже решаваща, но не знаели точно коя. Дадох на сестрата номера на мобилния телефон на София, като я помолих да й се обади при нужда. Поне до утре... А след това... Само Господ знаеше къде щях да бъда и дали ще може да се свърже с мен.

След като взех тези предпазни мерки, продължих разходката. Прекосих от край до край центъра на столицата, безгрижна, обгърната от нежност, с глава, изпразнена от мисли толкова, колкото гърдите ми бяха пълни с увличащи ме във всички посоки пориви.

Минах край антикварните магазини до Лувъра и спрях с отворена уста пред витрина със старинни бастуни. Сбогом на скъпите часовници. От този момент нататък ме интересуваха единствено елегантните бастуни, чиито инкрустирани дръжки от сребро или слонова кост нашепваха причудливи истории.

Не помня как съм стигнала до улица „Шмен Вер“. Инстинктивно познах редицата дюкянчета и усетих миризмата на кебап. След това зърнах кафявата фасада на книжарницата. Звънчето на вратата веднага накара два чифта мъжки очи да се обърнат дружно към впечатляващата ми фигура в одежди от коприна и филц. Стори ми се, че познах някои лица, които бях забелязала при първото си посещение.

Старателно заобиколих поредицата албуми Ртк Ршзу и на щанда за книги веднага открих Тайни жени. Оставаше ми да прочета още петдесетина страници и напълно си струваше да купя втори екземпляр.

С книгата в ръка и, без нито едно евро, тръгнах нагоре по еднопосочната улица, отляво на гробището „Пер Лашез“. Избрах си за убежище първата попаднала ми пейка откъм слънчевата страна, под пищната зеленина на булевард „Менилмонтан“. Сред шума на движението, без мъка потънах в четене.

Най-напред краят на книгата ме разочарова. Главният герой, тръгнал да дири жена си, изчезнала в подземния лабиринт, приема безусловно новия си статут на еротичен роб, изцяло посветен да дарява с наслада дамите. Превърнал се във вещ за Киприя и за Софи, самият той взема участие в техния план за основаване на нова общност от амазонки.

Много бързо направих връзката с настоящото си състояние. Аз също бях готова окончателно да капитулирам, съхранявайки единствено жаждата за открития, която ми се струваше безгранична. Ала, подобно на повествователя от романа, не отстъпвах единствено от похот. Отдаването ми на Луи не беше просто капитулация на изострените ми сетива, пробудени от последователните дразнения, на които той ги бе подложил. Нито дори крайност, до която бях доведена от любовта си към него. Сега вече виждах ясно: това бе разцъфтяване на моята собствена личност. Като плод, чиято кора свалят, електрошоковете върху моето тяло, сеанс след сеанс, бяха изкарали на бял свят сърцевината, бяха оголили трепетната ми плът. Влюбената ми плът. Чувствата ми, които пулсираха на светлината.

Доказателство за това бе именно светлината, която ме галеше. Вдигнах полите на роклята си над бедрата и с притворени очи я оставих да прониква в порите на кожата ми, чиято чувствителност се пробуждаше с всяка изминала минута. Следобедът премина като в сън, през който от време на време дочувах далечните гласове на минувачите или се мяркаха картини от вечерите, прекарани в „Шарм“. Сякаш бях на път да направя обиколка последователно на всички стаи и всяка от тях предизвикваше у мен ново усещане, неочаквано желание. Отвъд всяка врата откривах писмо от Алфавил, изпратено от моя „Човек-Азбука“. Възможно ли бе броят на стаите в хотела да съответства на буквите от азбуката? Подобна идея ми се стори забавна, последвана от други, не по-малко причудливи мисли, плод на ленивото състояние, в което бях изпаднала.

Представих си също така как куриерът предава сребристия пакет на авеню „Мандел“. Как Луи отваря вратата пред мъжа с мотоциклетна каска, а след това преглежда съдържанието с напрегнато от изненадата красиво изпито лице.