Силвия Дей - Отразена в теб

Тайничко стиснах ръката му в препълнената с хора кабинка.

— Винаги го правя.

Той продължи към най-горния етаж, където бяха офисите на „Крос индъстрис“. Гидиън притежаваше „Кросфайър“, както и много други имоти в града, включително жилищната сграда, в която живеех.

Опитвах се да не обръщам внимание на това. През целия си живот майка ми е била съпруга на магнати. Беше се отказала от любовта на баща ми, за да си осигури охолния живот, с който аз така и не успях да свикна. Винаги бих предпочела любовта пред богатството, но предполагам, че ми беше лесно да направя този избор, защото аз самата притежавах пари, вложени в завидно количество акции. Не че някога се бях докосвала до тях. Никога не бих го направила. Бях платила прекалено висока цена и нищо не можеше да компенсира преживяното.

Рецепционистката Мегуми натисна бутона, пусна ме да вляза през бронираната стъклена врата и ми се усмихна широко. Беше красива жена, приблизително на моята възраст, с лъскава черна коса, оформена в стилна къса прическа, която обграждаше изящните й азиатски черти.

— Здравей — поздравих аз и се спрях до бюрото й. — Имаш ли планове за обяд?

— Вече имам.

— Чудесно.

Усмихнах й се широко и искрено. Обичах Кари и ми беше приятно да прекарвам времето си с него, но имах нужда и от женска компания. Той вече беше започнал да си създава познанства и приятелства в новия град, докато аз от самото начало бях погълната от водовъртежа, наречен Гидиън. Колкото и да ми се искаше да прекарвам всяка свободна минута с него, знаех, че не би било здравословно. Имах нужда от приятелки, с които да споделям и да разчитам на откровеното им мнение, а това означаваше, че трябва да се постарая да си намеря такива.

Тръгнах надолу по коридора към работното си място. Стигнах до бюрото и прибрах сака и чантата в най-долното чекмедже. Оставих отвън смартфона, за да спра звука, и когато го погледнах, видях, че имам съобщение от Кари: „Съжалявам, бебчо!“.

— Кари Тейлър — въздъхнах аз, — обичам те… Дори когато ме вбесяваш.

Миналата вечер наистина ме бе вбесил. Нито една жена не би искала да се прибере вкъщи и да завари групов секс на пода в хола си. Особено когато току-що се е скарала с новото си гадже.

Отговорих: „Ако можеш, запази уикенда за мен“.

Последва дълга пауза, очевидно осмисляше молбата ми. Накрая отговори: „По дяволите! Сигурно си решила качествено да ми сриташ задника“.

— Може би да, малко — промърморих аз и потръпнах от спомена за… оргията, която бях открила вкъщи. Преди всичко обаче смятах, че двамата с Кари имаме нужда да прекараме известно време заедно. Съвсем отскоро живеехме в Манхатън. Градът беше нов за нас, имахме нов апартамент, нова работа, нови преживявания и нови мъже в живота и на двама ни. Не се чувствахме в свои води и се борехме да си намерим мястото. А тъй като и двамата носехме тежки товари от миналото, борбата не беше особено лесна. Обикновено се облягахме един на друг за подкрепа, но напоследък не ни се случваше често. Наистина ни трябваше малко време заедно.

„Да идем във Вегас? Само ти и аз.“

„С 2 ръце за.“

„Ще говорим после.“

Изключих звука на телефона и го оставих встрани. Погледът ми падна върху двете тройни рамки за снимки, които стояха до монитора. В едната се виждаха родителите ми и Кари, докато в другата бяха подредени мои снимки с Гидиън. Беше ги подбрал собственоръчно, защото искаше да имам нещо, което да ми напомня за него така, както моята снимка, която държеше на бюрото си, му напомняше за мен. Не че имах нужда от напомняне.

Харесваше ми да държа образите на хората, които обичам, близо до себе си. Да гледам майка ми, снимана на яхтата на съпруга й някъде на Френската Ривиера, с руси къдрици, невероятна усмивка и приятно закръглено тяло, едва прикрито от миниатюрния бански. До нея доведеният ми баща Ричард Стантън, с достолепна осанка и посребрена коса, която, колкото и да е странно, допълваше външния вид на доста по-младата му съпруга; и Кари, който се усмихваше широко и палаво в цялата фотогенична прелест на блестящата си кестенява коса и искрящи зелени очи. Това зашеметяващо лице вече се появяваше по страниците на списанията и скоро щеше да грее от билбордове и автобуси, рекламирайки дрехите на „Грей Айълс“.

Погледнах през коридора, където зад стъклената стена се намираше малкият кабинет на Марк Герити, и видях сакото му, преметнато на стола, той самият обаче не беше там. Не се изненадах, когато го открих да се мръщи над чашата си за кафе в стаята за почивка. С него споделяхме обща страст към кофеина.