Силвия Дей - Отразена в теб

— Здравей, Ангъс — поздравих аз шофьора, който в отговор докосна с два пръста старомодната си фуражка.

— Добро утро, госпожице Трамел — отговори той с усмивка.

Беше възрастен господин с прошарена червеникава коса. Харесвах го по много причини, не на последно място сред които беше фактът, че вози Гидиън още от училищните му години и очевидно е искрено привързан към него.

Хвърлих поглед на ролекса, подарък от майка ми и пастрока, и се успокоих, че все пак има шанс да стигна в офиса навреме… освен ако не попаднем в задръстване. Докато си мислех за това, Ангъс умело се вля в потока от коли и таксита на улицата. След напрегнатата тишина в апартамента на Гидиън врявата на Манхатън ми подейства като доза кофеин и ме разбуди окончателно. Звукът на клаксоните и потропването на гумите по капаците на шахтите ме активизираха. От двете страни на задръстената от трафика улица се движеха потоци забързани пешеходци, а небостъргачите се издигаха амбициозно нагоре и оставяха всички нас в сянка, макар слънцето да се изкачваше все по-нагоре.

Господи, наистина обичах Ню Йорк! Всеки ден се опитвах да попия по малко от излъчването му и да го направя част от себе си.

Отпуснах се на кожената седалка, хванах ръката на Гидиън и леко я стиснах.

— Ще се чувстваш ли по-добре, ако двамата с Кари се махнем от града за уикенда? Може да прескочим за малко до Лас Вегас.

Гидиън присви очи.

— Да не би Кари да ме възприема като заплаха? Затова ли не искаш да дойдете с мен в Аризона?

— Какво? Не. Не мисля, че има такова нещо — отвърнах бързо, преместих се на седалката и го погледнах в очите. — Понякога се налага да разговаряме цяла нощ, преди да успея да го накарам да се разприказва.

— Не мислиш, че има такова нещо? — повтори отговора ми той, пренебрегвайки всичко, освен първите думи, излезли от устата ми.

— Може би мисли, че вече не може да разчита на мен, когато има нужда, защото непрекъснато съм с теб — опитах се да поясня и задържах чашата си с две ръце, защото колата попадна в дупка на пътя. — Виж какво, трябва да се научиш да не ме ревнуваш от Кари. Когато ти казвам, че ми е като брат, значи наистина е така. Не е необходимо да го харесваш, но се налага да приемеш, че е неразделна част от моя живот.

— Каза ли му същото и за мен?

— Не е необходимо. Той много добре го знае. Опитвам се да постигна някакъв компромис.

— Аз никога не правя компромиси.

Вдигнах учудено вежди.

— Сигурна съм, че в бизнеса не правиш. Но тук става въпрос за отношения между хора, Гидиън. А те изискват да дадеш и…

Прекъсна ме с тихо изръмжаване:

— Мой самолет, мой хотел и ако решиш да излизаш, ще бъдеш съпроводена от охрана.

Неочакваната му капитулация ме изненада и дълго време не успях да кажа нищо. Той впери проницателните си сини очи в мен, сякаш искаше да ми каже: „Или това, или нищо“.

— Не смяташ ли, че е малко прекалено? — попитах предпазливо. — Кари все пак ще е с мен.

— Ще ме извиниш, но след случилото се снощи, му нямам особено доверие, че ще гарантира безопасността ти.

Отпи от кафето и ми даде да разбера, че за него въпросът е изчерпан. Беше отстъпил толкова, колкото смяташе, че е възможно.

Можех да се подразня от властното му държание, но добре разбирах, че основният му мотив е безопасността ми. Имах доста тъмни скелети из миналото си, а връзката ми с Гидиън ме беше поставила в центъра на медийното внимание, което лесно можеше да доведе Нейтън Баркър до вратата ми.

Освен това желанието да контролира всичко наоколо беше неотменна част от същността на Гидиън. Трябваше да го приема такъв, какъвто е.

— Добре — съгласих се аз. — Кой от хотелите е твой?

— Имам няколко. Можеш да си избереш — отвърна той и се загледа през прозореца. — Скот ще ти изпрати имейл със списъка. Кажи му какво си решила и той ще направи всичко необходимо. Ще пътуваме натам заедно и ще се върнем пак заедно.

Облегнах се назад, отпих от кафето и забелязах, че е свил ръце в юмруци. Отражението на лицето му в затъмнения прозорец беше безизразно, но усещах, че е потиснат.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Недей. Никак не съм доволен от това, Ева — отвърна той и един мускул на брадичката му потрепери. — Твоят съквартирант се държи като задник, а аз съм този, който трябва да прекара уикенда без теб.

Не ми харесваше да го виждам толкова нещастен, затова взех чашата от ръцете му и я поставих в специалната поставка заедно с моята. След това седнах в скута му и го обкрачих. Прегърнах го през раменете.