Силвия Дей - Отразена в теб

Той впери поглед в мен, взе чашата си и започва да отпива от горещото кафе с прекалено спокойно изражение на лицето.

— Ще се караме ли?

— А ти ще проявиш ли малко разум? Вече говорихме за това. Знаеш, че не мога да оставя Кари след онова, което се случи снощи.

Преплетените голи тела, които бях заварила в хола си, определено придаваха ново значение на израза „пълно мазало“.

Върнах сметаната в хладилника и изпитах чувството, че силата на волята му неумолимо ме тегли към него. Имах това усещане още от самото начало на връзката ни. Стига да искаше, Гидиън можеше да ме накара да почувствам желанията му. И ми беше изключително трудно да потисна онази част от мен, която копнееше да му даде всичко, което пожелае.

— Ти ще се погрижиш за бизнеса си, аз ще се погрижа за най-добрия си приятел, а след това отново се връщаме към това да се грижим един за друг.

— Ще се върна чак в неделя вечер, Ева.

Ооо… При мисълта, че ще сме разделени толкова дълго, усетих болка в стомаха си. Повечето двойки не прекарваха заедно всяка свободна минута, но ние не бяхме като повечето двойки. И двамата имахме своите си комплекси, чувствахме се несигурни и бяхме толкова пристрастени един към друг, че ни беше нужен непрекъснат контакт, за да можем да функционираме. Мразех да съм далече от него. Рядко минаваха повече от няколко часа, без да мисля за него.

— Ти също не можеш да го понесеш — каза той тихо, гледайки ме с онзи проницателен поглед, който разбираше всичко. — До неделя вечерта и двамата ще сме тотално скапани.

Духнах кафето и бързо отпих. Не можех да преглътна мисълта, че трябва да изкарам целия уикенд без него. Нещо повече, мразех самата идея той да прекара толкова време далече от мен. За него светът беше пълен с възможности за избор, с жени, чийто живот не е така сложен и объркан като моя.

Въпреки всичко успях да кажа:

— И двамата знаем, че не е здравословно да се държим по този начин, Гидиън.

— Кой го казва? Никой не може да знае какво изпитваме ти и аз.

Добре, трябваше да му призная, че е прав.

— Трябва да тръгваме за работа — припомних му, макар да съзнавах, че нерешеният проблем ще ни измъчва през целия ден.

По-късно все щяхме да измислим нещо, но засега не намирахме изход. Той се облегна на барплота, кръстоса крака и упорито отказа да тръгне.

— Единственото решение е да дойдеш с мен.

— Гидиън — започнах да почуквам нервно с крак по скъпите плочки на пода, — не мога просто да се откажа от живота си заради теб. Ако се превърна в някоя кукла Барби, много скоро ще се отегчиш от мен. Господи, аз самата ще се отвратя от себе си. Нищо няма да ни стане, ако прекараме два дни, решавайки други проблеми в живота си, колкото и да ни е неприятно.

Погледна ме право в очите.

— Прекалено опърничава си за Барби.

— Явно краставите магарета се подушват.

Гидиън се изправи и в миг замечтаната му чувственост отстъпи място на силно напрежение. Беше толкова променлив, точно като мен.

— Напоследък медиите ти обръщат доста голямо внимание, Ева. Вече за никого не е тайна, че си в Ню Йорк. Не мога да те оставя тук, докато ме няма. Ако е необходимо, вземи Кари с нас. Можеш да се караш с него колкото поискаш, докато чакаш да свърша работа и да се прибера да те изчукам.

— Ха!

Бях му благодарна за шеговития опит да разведри атмосферата, но той не ми попречи да разбера истинската причина да не иска да сме разделени — Нейтън . Моят бивш доведен брат беше истински кошмар от миналото ми и Гидиън очевидно се страхуваше, че можеше да се появи и в настоящето. Колкото и плашещо да беше, не можех да не призная, че вероятно има основания. Маската на анонимността, която ме предпазваше години наред, беше разбита от връзката ни, която изведнъж се оказа в центъра на публичния интерес.

Господи… сега не беше времето да спорим точно за това , но знаех, че за подобно нещо Гидиън не би отстъпил. Беше мъж, който никога не би споделил с друг онова, което притежава, би се борил със съперниците си докрай и без всякаква милост и никога не би допуснал да ми се случи нещо лошо. Аз бях неговият шанс да е себе си и да се чувства сигурен, и затова бях нещо рядко и безценно. Гидиън погледна часовника си.

— Време е да тръгваме, ангелче.

Взе сакото си, след което ми направи знак да мина пред него през луксозния хол, откъдето грабнах дамската си чантичка и сака, в който бяха маратонките ми и другите необходими вещи. След няколко минути вече бяхме стигнали с частния му асансьор до партера и се настанявахме на задната седалка на черното бентли.