Силвия Дей - Обречена на теб

— Честит рожден ден, шампионе!

Вдигна поглед от ръцете към лицето ми. В очите му видях онзи блясък, който се появяваше само когато му подарявам нещо и ме караше да искам да му дам още, да му дам всичко.

Съпругът ми заслужаваше толкова много да бъде щастлив. Мисията в живота ми щеше да е винаги да го правя щастлив.

Гидиън взе торбичката и я развърза.

— Искам само да знаеш — започнах, за да прикрия нервността си, — че е ужасно трудно да купиш подарък на човек, който притежава всичко, включително и значителна част от Манхатън.

— Не очаквах нищо, но твоите подаръци винаги ми харесват.

Издишах шумно.

— Е, може и да не поискаш да го носиш, но няма значение. Не се чувствай длъжен да…

Гидиън пое нетърпеливо в дланта си платинения джобен часовник „Вашерон Константин“ и лъскавото му покритие заблестя на слънцето. Прехапах долната си устна и зачаках да го отвори.

Гидиън прочете на глас гравираните думи — „Твоя завинаги. Ева“.

— Може да се сложи малка снимка над надписа. Исках тя да е от церемонията, на която подновяваме клетвите си, но… — Прокашлях се, понеже той ме погледна с такава любов, че в стомаха ми запърхаха безброй пеперуди. — Знам, че е старомоден. Просто си помислих, че тъй като носиш елек под сакото, може да го използваш. Макар че ти носиш ръчен часовник и сигурно не е така. И все пак…

Целуна ме и ме накара да млъкна.

— Ще го пазя като очите си. Благодаря ти.

— О! — Облизах устни и усетих вкуса му. — Радвам се. Има и верижка към него в кутийката му.

Гидиън прибра внимателно часовника в торбичката и го сложи в джоба си.

— Аз също имам нещо за теб.

— Внимавай — подразних го на свой ред. — Имаме публика.

Гидиън погледна през рамо и видя, че много от роднините ни са излезли на терасата. От фирмата за кетъринг бяха подредили на открито маси с напитки и храна и хората започваха да си похапват, докато свинското за посолето на баба се готвеше във фурната.

Съпругът ми протегна юмрук, отвори го и ми показа прекрасната брачна халка, която лежеше на дланта му. По целия пръстен имаше големи кръгли диаманти, поставени в жлебмо, които хвърляха разноцветни искри.

Сложих ръка на устата си и отново се просълзих. Вятър с мирис на сол танцуваше около нас и носеше тъжните крясъци на чайките, които кръжаха над водата. Вълните се разбиваха ритмично в брега, докосваха краката ми и не ми позволяваха да се движа.

Протегнах пръсти към халката разтреперана.

Гидиън затвори ръката си и се усмихна.

— Не още.

— Какво? — Бутнах го по рамото. — Не ме дразни!

Погледнах го ядосано.

— Но винаги ти давам това, от което се нуждаеш — измърка Гидиън.

Погледнах го. Палавата усмивка изчезна от лицето му.

Докосна с пръсти бузата ми.

— Толкова се гордея, че съм твой съпруг — изрече тържествено. — Най-голямото постижение в живота ми е, че в твоите очи се оказах достоен за тази чест.

— О, Гидиън! — Как само ме омагьосваше и смайваше. — Аз съм късметлийката.

— Ти промени живота ми, Ева. И направи невъзможното: преобрази ме. Харесвам човека, който съм в момента. Не вярвах, че е възможно това да се случи.

— Ти винаги си бил прекрасен — уверих го пламенно. — Обикнах те, щом те видях. А сега те обичам още повече.

— Не мога да изразя с думи какво означава това за мен. — Гидиън пак отвори ръка. — Но се надявам, че когато виждаш този пръстен на ръката си, ще си спомняш, че ти блестиш в живота ми като диамантите, но си много по-ценна.

Изправих се на пръсти, като се мъчех да не потъвам в мокрия пясък. Потърсих устните му и почти се разридах от щастие, когато Гидиън ме целуна.

— Ти си най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

Усмихваше се, когато пое ръката ми и сложи халката на пръста ми, точно до красивия диамантен пръстен, който ми даде на сватбата.

Стреснаха ни ръкопляскания и подвиквания. Погледнахме към къщата и видяхме семействата си, застанали на терасата. Всички ни гледаха. Децата тичаха надолу по стълбите и гонеха Лъки, който с нетърпение се втурна към Гидиън.

Познавах това чувство много добре. До края на живота ни винаги щях да тичам към него.

Поех си дълбоко въздух. Позволих на надеждата и радостта да изместят тъгата и чувството за вина поне за миг.

— Това е идеалният момент — промълвих, но вятърът отнесе думите ми.

Нямаше сватбена рокля, нямаше цветя, нямаше формалности и ритуали. Само Гидиън и аз, обречени един на друг, а до нас — хората, които ни обичат.

Съпругът ми ме стисна през кръста и ме завъртя, аз се разсмях щастливо.