Силвия Дей - Обречена на теб

Бутнах го лекичко по рамото:

— Ти си пълен глупак.

Нещо се бе променило в Кари през последните седмици. Вече не прибягваше до обичайните си саморазрушителни практики за да се справи с проблемите си. И тъй като успяваше и без тях, започвах все повече да вярвам, че няма да се подхлъзне отново и да се върне назад.

— Така е — съгласи се. Усмихна ми се ослепително и този път усмивката му беше искрена, а не онази самоуверена гримаса, която така добре познавах. — Но мисълта да чукам Трей много ме изкушава. Предполагам, че и той се изкушава от същото, така че би трябвало да се възползвам.

— Ще се видите ли?

Кари кимна.

— Ще дойде с мен у Стантън в понеделник на възпоменателната служба в памет на Моника.

— О! — въздъхнах и ми стана болно.

Тази сутрин Кланси се беше обадил на Гидиън, за да го помоли да разпространи информацията.

Дали не трябваше аз да организирам възпоменанието и да спестя усилието на Стантън? Наистина не знаех. Още се опитвах да приема факта, че мама вече я няма. След като предишната нощ плаках часове наред, сега ме обзе тежко чувство ни вина. Казала бях на майка си ужасно много неща, за които вече съжалявах. Дразнила се бях на постъпките ѝ и твърде често бях мислила за нея без необходимото уважение. Но вече не можех да върна назад думите и действията си.

Осъзнах, че най-голямото ѝ прегрешение бе, че ме е обичали твърде много.

Така, както вторият ми баща бе обичал нея: прекомерно.

— Опитах се да се обадя на Стантън, но се включва само гласовата му поща — признах.

— Аз също. — Кари разтърка наболата си брада. — Надявам се че е добре, но съм сигурен, че не е.

— Според мен ще мине доста време, преди някой от нас да се почувства добре.

За момент настъпи мълчание, после Кари заговори:

— Сутринта, преди да тръгнем към летището, говорих с баща ти за плановете му да се премести в Ню Йорк.

Сбърчих нос.

— Много ми се иска да е близо до мен, но все си мисля, че ще се чувствам неудобно, ако работи за Гидиън.

Кари кимна бавно.

— Имаш право.

— Ти какво мислиш?

Премести се, така че да застане с лице към мен.

— Само бременността на Татяна и мисълта, че очаквам дете, промени живота ми, нали така? Ако умножим това по твоите двайсет и четири години, бих казал, че любящ родител като Виктор е готов на всичко за доброто на детето си.

Да, приятелят ми наистина се бе променил. Понякога е необходим силен тласък, за да влезе човек в правия път. За Кари това бе мисълта, че ще става баща. За мен — срещата с Гидиън. А за Гидиън този тласък бе възможността да ме загуби.

— Както и да е — продължи Кари. — Баща ти ми каза, че Гидиън му е предложил допълнително заплащане за наем и той си помислил, че няма да е лошо да остане в апартамента при мен.

— Леле! Добре.

Тази информация ми даваше доста неща за обмисляне. На първо място, баща ми явно съвсем сериозно приемаше предложението на Гидиън за работа, както и възможността да се премести в Ню Йорк. Второ, най-добрият ми приятел обмисляше да заживее отделно от мен. Не бях сигурна какво точно изпитвам при тази мисъл.

— Безпокоя се, че на татко ще му е трудно да живее в онази стая, след като там… знаеш какво стана между него и мама.

Мисля, че никога не бих могла да живея в мезонета, ако Гидиън не е там. Твърде много неща се бяха случили между нас там. Едва ли бих се справила със спомените за онова, което съм загубила.

— Да, аз също се почудих. — Кари протегна ръка и докосна рамото ми, прост жест на утеха.

— Но, знаеш ли, всъщност единственото, което Виктор някога е имал от Моника, са спомените.

Кимнах. Сигурно през годините баща ми много пъти се е питал дали любовта му е била споделена. След онзи следобед с мама навярно е осъзнал, че е. Това щеше да е прекрасен спомен, който да запази завинаги.

— Значи смяташ да останеш в апартамента? Мама каза, че ти е предложила тази възможност.

Усмихна се леко меланхолично.

— Да, сериозно се замислям над това. И сигурно ще ми е по-лесно, ако баща ти е до мен. Предупредих го, че е възможно от време на време да вземам бебето при мен. Останах с впечатлението, че мисълта му хареса.

Погледнах отново към къщата и видях баща ми да прави смешни физиономии на малката ми братовчедка. От братята и сестрите си само той имаше едно дете, а аз вече бях голяма.

Намръщих се, когато видях, че Гидиън се е запътил към външната врата. Къде беше тръгнал с тази готварска престилка? Отвори входната врата и остана неподвижен известно време. Досетих се, че сигурно някой е почукал, но Гидиън ми пречеше да видя кой. Най-накрая се отдръпна встрани.