Валери Тасо - Дневникът на една нимфоманка

— Какво ти има днес? — пита ме, като си сваля очилата и притваря малките си очи.

— Нищо ми няма, Андрес. Прекарах лоша нощ, нищо друго. Защо днес всички сте се наговорили да сте срещу мен?

— Добре, да оставим това. Помни, малката, че искам да се видиш с всички там.

— Да, да. Бъди спокоен. Ще продам душата си на дявола, ако е нужно. Нали ме знаеш. — Опитвам се да го успокоя с тази фраза, на която и сама не вярвам.

— Ако нещата се усложнят, ще ти пратя някой да ти удари едно рамо.

Изхвърчам от кабинета му като ракета, защото времето ме притиска, а имам още много неща за вършене. На излизане за малко да падна върху бюрото на Марта, спъвайки се в куп папки, захвърлени на пода. В този миг мобилният ми звъни.

Без дъх и в лошо настроение — Марта го е забелязала и се гмурва в бумагите си, за да не срещне погледа ми, — отивам в кабинета си. Твърде късно. „Обадете се на 123, получени съобщения: 1“, показва екранът на мобилния. Много изнервена, се обаждам на гласовата си поща, без да успея от първия път. Нервите често ми правят лоши номера. Успокой се, казвам си. Успокой се, така нищо няма да направиш.

„Обажда се Кристиян. Оставила си ми съобщение на мобилния вчера вечерта. Само ти връщам обаждането.“

Това е моят банков директор. Затварям моментално плъзгащите се врати на кабинета си и набирам номера му.

— Здравей, Кристиян, аз съм.

— Каква бързина! — казва ми изненадан.

Ако знаеш колко ми се иска да си легна с теб, мисля си.

— Вчера се върнах от Франция и исках да те чуя. Как си?

— Добре, много работа, но за щастие аз съм привилегирован. Винаги свършвам в ранния следобед.

— Какъв късмет! И какво правиш цял следобед? Сигурно имаш много свободно време, а?

Искам да науча повече за него и дали може да ми направи местенце в програмата си за деня.

— Спортувам. Пазарувам. Понякога отивам да пийна нещо в някой бар с красива приятелка. Какво ще правиш утре в късния следобед?

Добре, мисля си. Иска да ме види.

— Ако искаш, да се уговорим. Не знам в колко часа ще свърша, но ще ти се обадя, щом изляза от работа. Какво ще кажеш?

— Дадено. До утре — отговаря той.

Когато излизам от офиса, над града се излива потоп. Не съм си взела чадър, защото цял ден времето беше хубаво, и точно на излизане трябва да се превърна в малък Ной без ковчег. Все ми се случва едно и също. Всички се юрват да бягат като луди, прескачайки локвите, които са се образували по тротоара. Аз решавам да вървя. Няма смисъл да се тича, без чадър и при тия едри капки и без това ще подгизна до кости. Освен това обичам косата ми да е мокра, когато е горещо, и мириса на мокър асфалт. Този дъжд ми напомня уикендите ми на село, с баба и дядо, когато бях малка. А също и онази лятна ваканция, прекарана с приятелката ми Ема.

Когато отварям вратата си, съм мокра до кости. Имам нужда от топла вана с много соли.

В коридора свалям всички дрехи — дори от сутиена ми тече вода, — после отивам гола до дневната, за да пусна диск на Лорена Маккенит, „The visit“, наливам си чаша червено вино и паля много ароматизирани свещи в банята. Докато звучи поема на Шекспир, рецитирана под акомпанимента на арфа, аз се потапям във ваната. След час кожата по ръцете и стъпалата ми ще е абсолютно набръчкана. Прекрасно е! Бих искала да умра така. Признавам, че много пъти съм си представяла как ще стане. Мисля, че прилича на дълъг сън за едно вътрешно пътуване на душата. Несъмнено болката е това, което плаши хората. Но смъртта не може да бъде болка, щом болката е физическа, а смъртта — окончателното състояние, в което загубваме обвивката си. Имам си своя теория за това, което сигурно се случва, когато човек умре. Ние сме чиста енергия и след смъртта всички наши атоми се смесват с останалата част на Вселената. Нашата собствена енергия се слива с Космоса. Нито Рай, нито Ад. Ние сме космическа единица или просто целия Космос. Така се чувствам аз, когато правя любов. Чувствам, че енергията ми се смесва с тази на другия човек, и това ми позволява да пътувам и да се слея с Космоса. Енергията на оргазма е малка част от мен самата, която си отива и накрая се смесва с Вселената, а когато свърша отмаляла, се връщам към човешкото си състояние. Това е звездно пътуване на клетките ми, които остават разпръснати завинаги, пленници на едно енергетично вълнение, което не умея да управлявам и непрекъснато ме зове. Затова все искаме да повторим това изживяване. За да го разберем по-добре. Обаче аз никога нищо не успявам да разбера. Това е една малка смърт, която всеки път искам да опитомя. Това е изразът, който ние, французите, употребяваме, за да назовем поетично оргазма. Всеки любовен акт е начин да се доближа до това състояние на екстаз. Но никога не мога да го уловя и съм осъдена да го повтарям многократно, за да го разпознавам по-добре. С други думи, това е планина с пропаст, в която никога не падам, с един крак на земята, а с другия в нищото. И тялото ми се клатушка между човешкото и божественото като автомат.