Валери Тасо - Дневникът на една нимфоманка

— А ако можеше да започнеш отначало, какво щеше да направиш?

— Ами щях да си легна с целия свят, момичето ми — отвръща ми, смеейки се.

Вече знам откъде имам този либерален характер. Ставам и й лепвам две целувки като благодарност за искреността и за съучастничеството, което току-що ми засвидетелства.

— А! И ти позволявам да ми пишеш и да ми разкажеш за всичките си чукания, момичето ми.

— Обещавам.

1 април 1997 г.

Радиото в таксито, което взех от летището в Барселона, дъни с все сила. Наложи се дори няколко пъти да изквича в ухото на таксиджията, за да чуе адреса. Дори не му хрумна да намали. Колата е пълна с религиозни предмети и със снимка не знам кой си светец, окачена на огледалото за обратно виждане. В задната част дори кученцето от шейсетте години, което клати глава и неуморно поздравява колите след нас, има на шията си кръст.

— От ла Франс ли сте? Веднага разбрах, госпожице. И? На почивка по тия места, а?

Той не е виновен горкият човек, но нямам никакво желание да влизам в разговор, така че само кимам. Изглежда, не разбира, защото продължава да говори:

— Аз говоря un petit peu френски. А също и speakin inglis .

— Speaking english — поправям го.

— Какво? А, точно така, speakin inglis — повтаря гордо. — На младини отидох в Англия да работя като готвач и там понаучих малко езика. Но минаха много години и почти нищо не помня. Но виж, продължавам да готвя за жена си. Не може да се оплаче. Всяка неделя й приготвям фидеуа 5 5 Морско ястие от риба, морски дарове и фиде. — Б.пр. , знаете ли? Не е толкова лесно да се направи добра фидеуа, както му се полага.

След като ми разказва всичко за кулинарните вкусове на жена си, за професиите на синовете си и колко добри момчета са, знаете ли, и колко добре са приели снахите му в селото, се сбогувам с него, като му оставям тлъст бакшиш.

Късно е, но може би все още ще намеря банковия директор от онази вечер. Иска ми се да го видя и да направя това, което не посмях на вечерята предишния път. Обаждам му се по телефона, включва се гласова поща и аз нито припряно, нито бавно оставям съобщението.

— Обади ми се на 644444442, по всяко време.

По всяко време ли? Ще си помисли, че нещо се случва или че съм откачалка. Все едно. Така ще разбера дали наистина го интересувам.

Един през нощта — и нищо. Два, все още нищо. Три, не мога повече и отивам да спя. Четири и половина, още се въртя в леглото, без да затворя очи. Пет без петнайсет, отивам да пишкам. Пет, за бога! Няма начин да заспя. Пет и петнайсет, изяждам няколко шоколадови кремчета, ще повторим ли? Абсолютно нищо. Тази нощ не мога да спя, така че ставам с уморено лице и такова желание за секс, че дори и ръката ми няма да може да го утоли.

2 април 1997 г.

Денят ми мина твърде зле заради умората от безсънната нощ. Сутринта бях в лошо настроение, освен това трябваше да подготвя и пътуването си до Перу с всичките му формалности. Колегите ми нищо не ме попитаха, не посмяха, но очевидно съм била толкова бледа, че Марта, секретарката, ме попита дали нямам нужда от малко глюкоза тип кока-кола, да възстановя силите си.

— Мразя я! — казвам й, без да вдигам поглед от компютъра.

Съчинявам факс, с който искам среща с една перуанска компания. „В очакване на нашата кока-кола, с уважение.“ Препрочитам го и си давам сметка, че трябва да го коригирам.

— Марта, моля ти се, не ме разсейвай повече, защото върша глупости — упреквам горката Марта, която си отива с въздишка и затваря безшумно вратата на кабинета ми.

Не мога да изпратя факса. Сверявам цифрите, за да се уверя, че не съм се объркала, и отново го изпращам. Накрая успявам. Надявам се да получа бърз отговор. Вече имам няколко предвидени срещи, но не ми се тръгва от Испания, без да съм планирала и уточнила всичко.

Следобед Андрес, шефът ми, ме вика в кабинета си, за да прегледаме програмата ми.

— Е, малката? Готова ли си за предстоящото пътуване?

Защо упорства да ме нарича „малката“? Андрес е на около шейсет години, а аз съм с повече от трийсет по-млада, но само работим заедно. Отношението му често ме кара да се чувствам като малко момиченце. Има гъста, твърде дълга коса с много бели косми и бих се обзаложила, че допреди няколко години е бил много опасен женкар. Сега охлювът със сигурност се е завърнал в черупката си. Затова единственото, което му остава, е да възприеме тази бащинска поза.