Чарлз Буковски - Жени

— Видях, че ме гледаш. Защо ме гледаше?

— Извинявам се. Не исках да те обидя.

— Искам да знам защо ме гледаше. Гледаше ме адски втренчено.

— Виж, ти си красива жена. Имаш прекрасно тяло. Забелязах те и се загледах в теб. Без да искам.

— Искаш ли да се видим тази вечер?

— Ами това би било страхотно. Но вече имам среща с друга жена. Точно тази вечер.

Заобиколих я, отворих вратата и седнах в колата. Тя се отдалечи. Чух как си прошепна:

— Тъпо бяло копеле.

Отворих пощата — нищо. Трябваше да събера сили. Нещо важно ми липсваше. Погледнах и в хладилника — нищо. Излязох навън, качих се във фолксвагена и отидох до магазина за алкохол Blue Elephant . Купих си бутилка Смирноф и малко 7-UP . Докато карах обратно към къщи, по средата на пътя се сетих, че съм забравил да си купя цигари.

Завих на юг по авеню „Уестърн“, наляво по булевард „Холивуд“ и надясно по „Серано“. Исках да намеря някой магазин за цигари. Но на ъгъла на „Серано“ и „Сънсет“ стоеше друго чернокожо момиче — с черни обувки на високи токчета и жълта минипола. Под жълтата минипола се виждаха сини бикини. Тя тръгна по тротоара, а аз подкарах край нея. Тя се преструваше, че не ме забелязва.

— Ей, бейби!

Тя спря. Отбих до бордюра. Тя се приближи до колата.

— Как си? — попитах.

— Добре.

— Да не си агент? — попитах.

— Какво?

— Как да разбера дали не си ченге? — поясних.

— А аз как да разбера дали ти не си ченге?

— Погледни ми лицето. Приличам ли ти на ченге?

— Добре де — каза тя. — Завий до ъгъла и паркирай. Там ще се кача.

Завих зад ъгъла, покрай закусвалнята Mr. Famous . Тя настигна колата, отвори вратата и се качи.

— Какво искаш? — попита.

Беше към средата на трийсетте, а точно по средата на усмивката й блестеше един голям златен зъб. Никога нямаше да остане без работа.

— Свирка — отвърнах аз.

— Двайсет долара.

— Добре, да тръгваме.

— Карай по „Уестърн“ до „Франклин“, завий наляво и после надясно по „Харвард“.

Когато стигнах до „Харвард“, там нямаше къде да паркирам. Накрая паркирах на забранено място и двамата слязохме.

— След мен — каза ми тя.

Стигнахме до висок блок, който се разпадаше. Точно преди входа тя сви надясно и аз я последвах по циментирано стълбище, без да откъсвам очи от задника й. Странна работа — всички си имат гъз. Този факт почти ме натъжи. Но аз не исках гъза й. Последвах я по един коридор и по още едни стълби. Вместо с асансьора се качвахме по някакво аварийно стълбище. Нямах представа защо го правим. Но пък трябваше да спортувам — особено ако възнамерявах да пиша големи дебели романи, когато остарея, както Кнут Хамсун.

Най-сетне стигнахме до нейния апартамент и тя извади ключа. Хванах я за ръката.

— Чакай малко — казах.

— Какво?

— Нали вътре няма две чернилки, които да ме пребият и да ме оберат?

— Не, няма никой. Живея с една приятелка, а тя не си е вкъщи. На работа е, в супермаркета на „Бродуей“.

— Дай ми ключа.

Бавно отворих вратата, а после я изритах, така че да се отвори широко. Погледнах вътре. Носех си желязото, но не го извадих. Тя затвори вратата.

— Ела в спалнята — рече.

— Чакай малко…

Рязко отворих вратата на един гардероб, протегнах ръка и разрових дрехите. Нищо.

— На какви лайна си бе, човече?

— Не съм на никакви лайна!

— О, Боже…

Изтичах в банята и дръпнах завесата на душа. Нищо. Отидох в кухнята и дръпнах найлоновата завеска под умивалника. Там имаше само мръсна, препълнена пластмасова кофа за боклук. Проверих и другата спалня, в която също имаше гардероб. Надзърнах дори под леглото: имаше една празна бутилка от безалкохолно. Накрая пак излязох в коридора.

Спалнята беше миниатюрна, по-скоро като бокс. Тясно легло с мръсни чаршафи. Завивката беше хвърлена на пода. Свалих си ципа и го извадих.

— Двайсет долара — каза тя.

— Почвай да го лапаш! Смучи до дъно!

— Двайсет долара.

— Знам колко струва. Искам да си ги изкараш. Изсмучи ми топките.

— Първо двайсет долара.

— А, така ли? Ако ти дам двайсетачка, откъде да знам, че няма да извикаш ченгетата? Откъде да знам, че няма да се появи брат ти, който е баскетболист, висок два и десет и въоръжен с нож? А?

— Първо двайсет долара. И не се притеснявай. Ще ти го смуча. Ще ти го смуча точно както трябва.

— Не ти вярвам, курво.

Вдигнах си ципа и по най-бързия начин изчезнах оттам, като тичах надолу по циментовото стълбище. Накрая стигнах до улицата, скочих в моя фолксваген и подкарах към къщи.