Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Разбиването на тъгата върху земни брегове.

Вълни на радост — къде? Един свят открит неописуемо, достигнат неописуемо, мокър неописуемо, песен на водата.

Хор от гласове, кънтящи обяснения за неизбежно бедствие, един свят, който ще умре, безпомощност, спазъм на отчаяние, утихване, отново думи.

И след това надеждата, откриването на сянката «Земя» в гънките на времето, потъналите измерения, тегленето на паралелите, силното всмукване, вихрушката на волята, полетът й, крушението й, бягството. Нова Земя извикана в замяна, без делфините.

След това, вцепеняващ, един-единствен глас, съвсем ясен:

— Този аквариум получихте от Кампанията за спасяване на хората. Сбогом.

И след това звукът на дълги, тежки, идеални сиви тела, които плуват далече, в непознати, неизмерими дълбини и се кискат тихо.

Тази вечер те останаха Извън Лудницата и гледаха телевизия излъчвана от Вътре.

— Това исках да видите — каза Уонко Нормалния, когато започнаха новините. — Стар мой колега. Той е във вашата страна и се занимава с едно изследване. Само гледайте.

Беше пресконференция.

— Боя се, че за сега не мога да коментирам името «Бог на Дъжда» и в момента ние го считаме за проявление на Спонтанен, Параслучаен Метеорологически Феномен.

— Бихте ли обяснили това?

— Не съм съвсем сигурен. Да си го кажем направо, ако открием нещо, което не разбираме, предпочитаме да му дадем име, което вие не можете да разберете и дори да произнесете. Искам да кажа, че ако позволим да тръгнете насам-натам и да го наричате «Бог на Дъжда», това ще означава, че знаете нещо, което ние не знаем й се боя, че не можем да допуснем това. Не, първо ще му дадем име, което подсказва, че е наш, а не ваш, след това ще открием начин да докажем, че той не е това, което вие казвате, а това, което ние казваме. И дори да се окаже, че вие сте прави, въпреки това пак няма да сте прави, просто защото ние го наричаме ъ-ъ-ъ… Супернормален… не паранормален или свръхестествен, защото вие си мислите, че знаете какво значат тези думи. Не. Супернормален, Акселеративен, Потоп-индуктор. Може да ни се прииска някъде да сложим и «квази», за да се защитим. Бог на Дъжда! През живота си не съм чувал такава безсмислица. Признавам, не бих тръгнал на почивка с него. Благодаря, това е всичко за сега, освен че искам да кажа «Здрасти!» на Уонко, ако гледа.

В самолета към дома до тях седеше жена, която ги оглеждаше доста странно.

Те разговаряха помежду си тихо.

— Все още не съм научила всичко — каза Фенчърч — и изпитвам острото чувство, че знаеш нещо, което не си ми казал.

Артър въздъхна и извади лист хартия.

— Имаш ли молив? — попита той. Тя потърси и намери.

— Какво правиш, мили? — попита тя, след като той прекара двадесет минути в мръщене, дъвкане на молива, драскане по листа, задраскване на надрасканото, пак дъвкане на молива и ядосано пухтене.

— Опитвам се да си спомня един адрес, който някога ми бяха дали.

— Животът ти ще стане много по-лек, ако си купиш тефтерче.

Най-накрая й подаде листа.

— Ти се грижи за него — каза той.

Тя го погледна и сред драсканиците и задраскваниците се открояваха думите: «Планини Квантулус Квазгар. Севорбеупстри. Планета Прелиумтарн. Слънце — Зарее. Галактически сектор QQ7, активност J-Гама.»

— И какво има там?

— По всичко личи, че там е Последното Послание на Бога към Неговото Творение.

— Това ми звучи по-естествено — каза Фенчърч. — Как да стигнем до там?

— Наистина ли…?

— Да — каза тя твърдо, — наистина искам да знам.

Артър погледна навън към небето през малкия изподраскан илюминатор.

— Извинете — каза неочаквано жената, която ги гледаше доста особено, — Надявам се не мислите, че се натрапвам. Толкова се отегчавам при тези дълги полети и е добре да си поговориш с някого. Казвам се Инид Кейпълсън и съм от Бостън. Кажете ми, вие много ли летите?

Отидоха в къщата на Артър, мушнаха два пешкира и други неща в една чанта и седнаха да правят това, което всеки галактически стопаджия прави през по-голямата част от живота си.

Зачакаха да мине летяща чиния.

— Един мой приятел го прави в продължение на петнадесет години — каза Артър една нощ, докато тъжно гледаха към небето.

— Кой беше той?

— Казва се Форд Префект.

Улови се, че прави нещо, което не бе очаквал, че някога вече ще прави.

Зачуди се къде ли е Форд Префект.

По някакво невероятно съвпадение, на следващия ден във вестниците имаше две съобщения — едното се отнасяше до изненадващото появяване на летящата чиния, а другото — до поредица грозни сбивания в кръчми.