Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Тя вдигна рамене.

— Какво според теб — каза тя — означава това «послание».

— Не знам — каза Артър, макар че споменът за човек на име Прак, който непрекъснато му се смее, продължаваше да го тормози.

Когато Уонко се върна, носеше нещо, което накара Артър да занемее. Не налъмите — те бяха напълно обикновени дървени налъми.

— Помислих се, че може би ще искате да видите какво носят на краката си ангелите. Просто от любопитство. Между другото, не се опитвам да докажа каквото и да било. Аз съм учен и зная кое може да се счита за доказателство и кое не. Продължавам да използвам името си от детинство, за да не забравя нито за миг, че ученият трябва да бъде абсолютно като дете. Ако види нещо, той трябва да каже, че го е видял, независимо дали то е като онова, което е смятал, че ще види или не. Първо виж, после мисли, по-късно провери. Но винаги първо виж. Иначе ще виждаш само каквото ти се иска. Повечето учени забравят това. Ще ви го демонстрирам по-късно. И така, другата причина, поради която се наричам Уонко Нормалния е, защото искам хората да ме смятат за глупак. Това ми позволява да говоря това, което виждам, когато го видя. Не може да си истински учен, ако имаш нещо против хората да мислят, че си глупак. Както и да е, реших, че може би ще искате да видите и това.

Беше предметът, който накара Артър да занемее, когато видя, че Уонко го носи, защото представляваше чудесен сребристосив стъклен аквариум, съвсем същият като този в спалнята му.

В продължение на тридесет секунди, безуспешно, той се беше мъчил да каже: — Откъде имаш това? — рязко и с изненада в гласа.

Накрая моментът дойде, но той го пропусна с милисекунда.

— Откъде имаш това? — попита Фенчърч рязко и с изненада в гласа.

Артър я погледна и рязко, с изненада в гласа каза:

— Какво? Виждала ли си вече нещо такова?

— Да — каза тя, — имам такъв. По-точно, имах. Ръсел ми го задигна, за да си слага в него топките за голф. Не знам откъде се взе, просто се ядосах, че Ръсел ми го задигна. Защо, и ти ли имаш такъв?

— Да. Беше…

Двамата забелязаха, че Уонко Нормалния гледа ту единия, ту другия и се мъчи да вмъкне помежду им едно изненадано ахване.

— И вие имате такива неща? — каза той и на двамата.

— Да — отговориха те.

Огледа ги дълго и спокойно, после вдигна аквариума, за да улови светлината на калифорнийското слънце.

Сякаш стъклото запя със слънцето, зазвъня със силата на светлината му, по пясъка наоколо и по тях заиграха искрящи дъги. Съвсем ясно видяха фино гравираните върху стъклото думи: «Сбогом и благодаря за рибата».

— Знаете ли — попита Уонко, — какво е това?

Те поклатиха глави бавно и с учудване, почти хипнотизирани от блясъка на сенките върху сивото стъкло.

Това е подарък за сбогом от делфините — каза Уонко с тих нисък глас. — Делфините, които обичах и изучавах, с които плувах, които храних с риба и даже се опитах да науча езика им, задача, която те направиха невъзможно трудна, като вземем предвид факта, че — сега вече съм сигурен — че те бяха напълно в състояние да говорят на нашия, ако решат, че искат.

Поклати глава и се усмихна бавно, бавно, после отново погледна Фенчърч и отново Артър.

— Какво… — попита той Артър, — какво направи с твоя? Мога ли да попитам?

— Ъ-ъ, държа в него една рибка — отговори Артър тихо, с леко неудобство. — Имах една рибка, с която се чудех какво да правя и — хоп — аквариума. — Той замълча.

— Жена ми държеше в нашия булгур — продължи Уонко и в гласа му се прокраднаха нови нотки, — до снощи…

— Какво — каза Артър бавно и сподавено — стана снощи?

— Свърши ни булгурът — каза Уонко с равен глас. — Жена ми — добави той — отиде за още.

За момент потъна в собствените си мисли.

— И какво стана после? — попита Фенчърч със същия задъхан глас.

— Измих го — отвърна Уонко, — измих го много внимателно, махнах и последната люспа от булгура, след това бавно го изсуших с ленена кърпа, като бавно, бавно го превъртах. След това го поставих до ухото си. Държали… държали ли сте го до ухото си?

Те отново поклатиха глави бавно — занемели.

— Може би — каза той — трябва да го направите.

Дълбокият рев на океана.

Разбиването на вълните в брегове по-далечни, отколкото може да достигне мисълта. Тихите бури на дълбините.

И сред всичко това, зовящи гласове, не, не гласове — неземни трели, думи, неизречените песни на мисълта.

Приветствия, вълни от приветствия, бликащи от неизказаното, думи долитащи заедно.