Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

Отиде до телефонния секретар и започна нервно да натиска бутоните му и да беснее, защото апаратът беше от тези, които особено много препоръчваше списание «Кое?» и които не можеш да ползваш, без да полудееш.

— Ето го — каза той накрая и избърса потта от челото си.

Гласът беше тънък и пращящ, защото бе пътувал до спътник на геостационарна орбита и обратно, но също така беше и завладяващо спокоен.

— Може би трябва да поясня — каза гласът на Тайнствената Джил Уотсън, — че телефонът се намира в стая, в която той никога не влиза. Тя е в Лудницата, разбирате ли? Уонко Нормалният не обича да влиза там и не влиза. Мисля, че трябва да знаете това, може да ви спести разходите за телефон. Ако искате да се срещнете с него, това може да се уреди много лесно. Просто трябва да влезете при него. Той се среща с хора само вън от Лудницата.

Гласът на Артър, максимално озадачен:

— Съжалявам, не разбирам. Къде е лудницата?

— Къде е Лудницата? — отново Тайнствената Джил Уотсън. — Не сте ли чели инструкциите върху пакет клечки за зъби?

Гласът на Артър трябваше да признае, че не.

— Добре е да го направите. Сигурно това ще ви изясни нещата до известна степен. Може би това ще ви подскаже къде е Лудницата. Благодаря ви.

Телефонната линия прекъсна. Артър изключи устройството.

— Според мен, можем да считаме това за покана — каза той и повдигна рамене. — Всъщност взех адреса от научното списание.

Фенчърч вдигна очи към него, мръщейки се замислено, после погледна билетите.

— Мислиш ли, че си струва? — каза тя.

— Е — каза Артър, — единственото нещо, с което се съгласиха всички, с които разговарях, освен факта, че го смятат за пълно куку, е, че той знае за делфините повече, отколкото който и да било друг.

«Важно съобщение. Това е полет 121 за Лос Анджелис. Ако плановете ви за днес не включват посещение в Лос Анджелис, сега е най-добрият момент да слезете от самолета.»

В Лос Анджелис наеха кола от едно място, където дават под наем автомобили, които другите хора изхвърлят на боклука.

— Да я накараш да завие е малко проблематично — каза младежът зад тезгяха. — Понякога е по-просто да слезеш и да се качиш на кола, която отива в другата посока.

Прекараха една нощ в хотел на «Сънсет булевард», който им бяха препоръчали, заради начина, по който ще ги озадачи.

— Всички в него са или англичани, или странни, или и двете. Има плувен басейн, където можете да гледате как рок звезди четат «Език, истина и логика» за пред фотографите.

Беше истина. Имаше една звезда и правеше точно това.

Обслужващият паркинга не хареса много колата им, но всичко беше наред, защото и те не я харесваха.

Късно вечерта отидоха с колата до хълмовете на Холивуд и спряха, за да погледат първо ослепителното море от движеща се светлина, което е Лос Анджелис и после ослепителното море от движеща се светлина, което е долината на Сан Фернандо. Съгласиха се, че усещането за ослепителност спира някъде в очните им дъна и не засяга други части на тялото, поради което останаха странно неудовлетворени от гледката. Със самите внушителни морета от светлина всичко е наред, но светлината е предназначена да осветява нещо и след като бяха минали през това, което това море от светлина осветяваше, те не бяха останали особено очаровани.

Спаха неспокойно до късно и се събудиха по обяд, когато беше глупашки горещо. Отидоха по магистралата до Санта Моника, за да видят за първи път Тихия океан — океанът, който Уонко Нормалният гледаше по цял ден и през по-голямата част от нощта.

— Някой ми беше казал — каза Фенчърч, — как навремето подслушал две възрастни дами, които правели каквото ние правим сега — гледали Тихия океан за първи път в живота си, да си говорят на същия този бряг. След дълга пауза, едната казала на другата: «Знаеш ли, не е толкова голям, колкото очаквах».

Настроението им постепенно се подобри, когато тръгнаха по плажа на Малибу и гледаха как милионерите в луксозните си бунгала непрекъснато държат под око съседите си, за да ги следят колко забогатяват.

Подобри се още повече, когато слънцето започна да се спуска по западната част на небето, а когато седяха в раздрънканата си кола и пътуваха към залеза, пред който никой разумен човек не би и помисли да строи град като Лос Анджелис, те неочаквано се почувстваха така необяснимо и изненадващо щастливи, че дори престанаха да обръщат внимание на радиото в колата, което хващаше само две станции, при това едновременно. Какво от това — и двете пускаха хубав рокендрол.