Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Хубаво, но…

— Може да се наложи да те снимаме под някоя градинска лейка, но няма значение. Къде си ти?

— Ъ-ъ, в Айлингтън. Слушай, Мъри…

— Айлингтън!

— Да…

— Добре, какво ще кажеш за тия чудатости през цялата седмица, за тези дивотии? Знаеш ли нещо за летящите хора?

— Не.

— Би трябвало. Това е наистина куковска история. Това е истински бой с пържени кюфтета. Местните хора непрекъснато се обаждат, за да ни кажат за тази двойка, която лети нощем. Във фотолабораторията си държим денонощно хора, за да направим истинска документална снимка. Трябва да си чул!

— Не съм.

— Артър, къде си бил? А да, космоса, записах си какво ми каза. Но това беше преди месеци. Слушай, това продължава нощ след нощ, моя стара скаро за сирене, и точно на мястото, където си ти. Тази двойка просто лети в небето и прави всякакви неща. И не искам да кажа, че виждат през стени или се правят на въжени мостове. Нищо ли не знаеш?

— Не знам.

— Артър, почти неизразимо разкошно е, че си поговорих с теб, приятелче, но трябва да вървя. Ще изпратя човека с фотоапарата и с лейката. Дай ми адреса, готов съм да записвам.

— Слушай, Мъри, обадих ти се, за да те попитам нещо.

— Имам страшно много работа.

— Исках да разбера нещо за делфините.

— Не става материал. От миналата година е. Забрави за тях. Няма ги.

— Важно е.

— Слушай, пълен боклук, никой не би го чел. Не можеш да пуснеш материал, когато единствената новина е, че това, за което става дума, продължава да го няма. А и не ни е в територията. Опитай неделните издания. Може би ще пуснат нещо като: «Какво се случи с „Какво се случи на делфините“» след около две години през август. А сега какво да направят? «Делфините още ги няма»? «Продължаващо отсъствие на делфините»? «Делфините — продължават дните без тях»? Умряла работа, Артър. Лежи на гърба си и рита с малки краченца във въздуха и се качва на златната кула в небето, стари мой приятелю.

— Мъри, не ме интересува дали става за материал или не. Просто искам да се свържа с този тип в Калифорния, който казва, че знае нещо за това. Мислех, че може би знаеш за него.

— Хората започват да говорят — каза Фенчърч тази вечер, след като изтеглиха горе виолончелото.

— Не само говорят — каза Артър, — но и печатат, с големи черни букви, под печалбите от лотарията. Затова реших да взема тези.

Той й подаде дългите тесни книжки на самолетните билети.

— Артър! — каза тя и го прегърна. — Значи ли това, че си успял да говориш с него?

— Днешният ми ден беше ден на телефонно изтощение. Говорих буквално с всички отдели на всички вестници от «Флийт стрийт» и накрая се добрах до този номер.

— Очевидно си работил здравата, подгизнал си от пот, горкият.

— Не от пот — каза Артър уморено. — Един фотограф беше тук преди малко. Опитах се да се противопоставя, но… няма значение, отговорът е «да».

— Говорил си с него.

— Говорих с жена му. Каза ми, че той е твърде странен и няма да дойде на телефона и да се обадя по-късно.

Седна тежко, разбра, че нещо му липсва и отиде до хладилника, за да си го набави.

— Искаш ли да пийнеш нещо?

— Бих извършила убийство за едно питие. Винаги разбирам, че ме чакат тежки времена, когато учителят по виолончело ме огледа отгоре надолу и каже: «А, да, мила моя, струва ми се, днес малко Чайковски…»

— Обадих се пак, по-късно — каза Артър — и жена му каза, че е на 3.2 светлинни години от телефона и трябва да се обадя отново.

— Ах!

— Обадих се отново. Тя каза, че положението се е подобрило. Този път бил само на 2.6 светлинни години от телефона, но пак прекалено много, за да го чуя ако се провикне.

— Смяташ ли — каза Фенчърч изпълнена със съмнение, — че има някой друг, с когото можем да говорим?

— Стана още по-лошо — каза Артър. — Говорих с един човек от научно списание, който го познава и той ми каза, че Джон Уотсън не само ще повярва, но и сигурно ще разполага с абсолютни доказателства, които често му диктуват ангели с руси бради, зелени крила и анатомични налъми, че най-нашумялата глупава теория на месеца е вярна. На тези, които подлагат на съмнение виденията му, той тържествуващо показва въпросните налъми и повече нищо.

— Нямах представа, че положението е толкова лошо — каза Фенчърч тихо. Тя нервно опипваше самолетните билети.

— Обадих се на госпожа Уотсън още веднъж — каза Артър. — Името й, между другото, може би ще ти е интересно да научиш, е Тайнствената Джил.

— Разбирам.

— Радвам се, че разбираш. Мислех, че няма да повярваш на тези неща и затова когато се обадих този път записах разговора с телефонния секретар.