Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Стори ми се тъп въпрос.

Артър каза:

— Можеш ли да, го направиш и ти?

— Не.

— Искаш ли да опиташ?

Тя захапа устната си и поклати глава. Не толкова, за да каже «не», колкото от чисто изумление. Трепереше като лист.

— Съвсем лесно е — подкани я Артър, — ако не знаеш как. Това е важното. Да не знаеш как го правиш.

За да покаже колко е лесно, той полетя надолу по уличката и падна доста силно нагоре, после отново слезе до нейното ниво като банкнота в порив на вятъра.

— Попитай ме как го правя — каза той.

— Как… правиш това?

— Нямам представа. Изобщо не знам.

Тя вдигна рамене объркана:

— Как тогава мога…

Артър се спусна още малко по-ниско и протегна ръка.

— Искам да опиташ — каза той — да стъпиш на ръката ми. Само с един крак.

— Какво?

— Опитай.

Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш се опитва да стъпи на ръката на някой, който плува във въздуха пред нея, тя стъпи на ръката му.

— Сега другия крак.

— Какво?

— Премести тежестта си върху ръката ми.

— Не мога.

— Опитай.

— Така?

— Така.

Колебливо, притеснено, почти, каза си тя, сякаш… Спря да си казва какво представлява това, което прави в момента, защото имаше чувството, че въобще не иска да знае.

Закова погледа си върху улука на порутения склад отсреща, който я дразнеше от месеци, защото явно щеше да се срути и тя се зачуди дали някой има намерение да вземе мерки и дали тя не трябва да каже на някого за него, и нито за миг не се замисли върху факта, че е стъпила в ръцете на човек, който не е стъпил на абсолютно нищо.

— Сега — каза Артър, — вдигни десния си крак. Изцяло.

— Не мога.

— Опитай.

Досега не беше виждала улука от този ъгъл и й се стори, че тинята и боклуците там горе може и да са птиче гнездо. Ако се наведе напред и стъпи изцяло на левия си крак, сигурно щеше да види по-добре.

Артър се разтревожи, защото някой на уличката долу се мъчеше да открадне велосипеда й. Никак не му се влизаше в спор точно сега и се надяваше, че типът ще приключи без много шум и няма да погледне нагоре.

Имаше вид на човек, който най-редовно краде велосипеди из малките улички, без въобще да очаква да види собствениците им, увиснали на няколко фута над тях. Тези две привички го улесняваха и той продължи работата си целенасочено и съсредоточено, докато накрая се убеди, че велосипедът е абсолютно безкомпромисно заключен с верига от шведска стомана за желязната халка, забита в бетона, спокойно изкриви колелата му и си продължи по пътя.

Артър изпусна въздишка на облекчение. — Виж какво парче яйчена черупка ти намерих — каза Фенчърч в ухото му.

Тези, които следят редовно делата на Артър Дент може би са добили впечатление за характера и навиците му, което, макар и да съдържа в себе си истината и разбира се, нищо освен истината, някак си, в своите съставни части, не обхваща цялата истина, с многото й величествени аспекти.

И причините за това са очевидни. Редактирането, подбора, нуждата да се намери баланс между това, което е интересно и това, което е уместно, нуждата да се махнат всички досадни подробности.

Като тези например:

«Артър Дент реши да си ляга. Качи се по стъпалата, всичко петнадесет на брой, отвори вратата, влезе в спалнята си, свали си обувките и чорапите, и след това всички дрехи една по една, и ги остави във вид на спретната купчина на пода. Облече си пижамата — синята — на райета. Изми лицето и ръцете си, изми си зъбите, отиде до тоалетната, сети се, че пак е свършил всичко в обратния ред, наложи се да си измие ръцете отново и си легна. Чете в продължение на петнадесет минути, първите десет от които отидоха, за да разбере докъде е стигнал предната вечер, загаси лампата и след минута заспа.»

Беше тъмно. Близо час лежа на лявата си страна.

След това се раздвижи неспокойно в съня си и се обърна да спи на дясната си страна. След още един час очите му трепнаха и той леко почеса носа си, макар че още цели двадесет минути щяха да минат, преди отново да се обърне на лявата си страна. И така, той прекарваше нощта в сън.

Към четири часа стана и отиде отново до тоалетната. Отвори вратата… и така нататък.

Тъпо. Няма развитие на действието. Подходящо е за хубавките дебели книги, благодарение на които процъфтява американският пазар, но те води до никъде. С две думи, не искаш и да го знаеш.

Но също така, освен вариантът с миенето на зъби и опитите за намиране на чисти чорапи, има и други пропуски и към някои от тях хората проявяват необикновен интерес.