Дъглас Адамс - Сбогом и благодаря за рибата

— Инстинктивно чувствам — каза съществото настойчиво, — че трябва да съм красив. Красив ли съм?

— Доста директен въпрос, нали?

— Няма смисъл да увърташ. Красив ли съм? Нещото беше намокрило всичко наоколо, издаваше жвакащи звуци и се лигавеше. Един пияница наблизо започваше да проявява интерес.

— За мен? — каза Форд. — Не. Но слушай — добави той след миг, — повечето същества не са. Има ли други като теб там долу?

— Кажи ми да ти кажа, пич — каза създанието. — Аз съм нов тук, както ти обясних. Животът е напълно непознат за мен. Какво е той?

Това беше едно от нещата, за които Форд можеше да говори компетентно.

— Животът — каза той — е като грейпфрут.

— Ъ-ъ-ъ, така ли?

— Да, той е нещо като оранжевожълт и на трапчинки отвън, мек и сочен вътре. Има и семки. А, и някои хора изяждат по половин за закуска.

— Има ли тук още някой, с който да си поприказвам?

— Предполагам — каза Форд. — Попитай някой полицай.

Потънал в койката си, Форд се обърна на другата страна. Това не беше любимият му тип сън, защото в него не участваше Ексцентрика Галумбис, тригърдата курва от Еротикон VI, която участваше в повечето му сънища. Но поне беше сън. Поне беше заспал.

За щастие имаше силен въздушен поток нагоре, защото Артър не беше правил това нещо от известно време, поне не умишлено, а то е от нещата, които не бива да се правят умишлено.

Полетя надолу рязко, едва не разби челюстта си в прага и се претърколи във въздуха, толкова силно завладян от мисълта каква глупост е направил, че напълно забрави момента с удрянето в земята и — не се удари.

Хубав трик, помисли си той, ако можеш да го правиш. Земята висеше заплашително над главата му.

Опита се да не мисли за нея — колко ужасно голямо нещо е тя и колко силно щеше да го заболи, ако реши да престане да виси там и изведнъж падне отгоре му. Вместо това, опита се да мисли хубави неща за лемурите, което беше точно каквото трябваше да прави, защото в момента не можеше да си спомни със сигурност какво е лемур — дали беше едно от нещата, които се движат на големи, величествени стада през равнините или там някъде, или беше див звяр — така че беше сложно да мисли хубави неща за тях, без просто да се отдаде на лепкавото чувство за общо благоразположение към всичко и това ангажираше напълно ума му, докато тялото се мъчеше да се приспособи към факта, че не докосва нищо.

По улицата полетя опаковка от шоколад «Марс».

След моментно колебание и нерешителност, тя позволи на вятъра да я поотпусне и увисна трептяща между Артър и земята.

— Артър…

Земята все още висеше заплашително над главата му и той реши, че вече е крайно време да направи нещо във връзка с това, например да падне малко по-далеч от нея, което и направи. Бавно, много бавно.

Докато падаше бавно, много, много бавно, той затвори очи — внимателно, за да не разклати нещо.

Чувството, че затваря очите си, премина през цялото му тяло. Когато достигна стъпалата му, вече цялото му тяло бе информирано, че е със затворени очи, но той не изпадна в паника поради този факт и бавно, много, много бавно го завъртя в една посока, а умът си — в обратната.

Тази маневра трябваше да постави земята на мястото й.

Сега усещаше въздуха — ветрецът подухваше около него леко, весело, необезпокояван от присъствието му — и бавно, много, много бавно, сякаш излизаше от далечен сън, отвори очи.

Разбира се, беше летял и преда, много пъти, на Криккит, докато цялото това птиче бърборене не го бе побъркало, но тогава беше различно.

Сега се намираше на собствения си свят и тихо, без да се движи, ако не се смята лекото треперене, което можеше да се отдаде на много неща, висеше във въздуха.

На десет или петнадесет фута под него беше твърдият асфалт, а на няколко метра встрани — жълтото улично осветление на горната улица.

За щастие малката уличка беше тъмна, защото лампите, които се предполагаше, че трябва да я осветяват нощем се управляваха от хитроумно устройство, което ги запалваше малко преди обяд и ги гасеше малко преди да се спусне вечерта. Ето защо, той бе безопасно обгърнат от покривалото на мрака.

Бавно, много, много бавно вдигна глава към Фенчърч, застанала без дъх от изумление, на прага на горната врата, в чиято рамка се очертаваше силуета й.

Лицето й беше на сантиметри от неговото.

— Исках да те питам — каза тя с треперещ, нисък глас, — какво правиш. Но след това осъзнах, че и сама мога да видя. Летиш. Поне така изглежда. — След кратка, учудена пауза, тя продължи: