Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Поема дълбоко дъх и се обръща.

– Недей – казвам. – Ако ни изпуснеш от поглед, може да те изгубим напълно. Това място може да те отведе някъде.

Тя се ухилва през рамо.

– Това място те води, където ти искаш. Ние ще търсим него, а той ще търси нас и пак ще се озовем един до друг. Тук си перманентно загубен, Кас. По един или друг начин.

Засмивам се. Не съм я изгубил преди. Тя е изчезнала нарочно, за да има време да намери скапаната жила метал. Добре. Трябваше да се досетя.

– Не поемай рискове – казвам ѝ. – Ако трябва да се върнеш, върни се.

– Не драматизирай – изсмива се тя. – Аз съм ти приятелка, но не смятам да умирам заради теб. Не съм Томас. Нито съм нея.

Стъпките ѝ отзвучават глухо по камъните, докато се отдалечава, подсвирквайки си някаква мелодия, която прилича на тази на Елмър Фъд, когато е на лов за зайци. С Анна се споглеждаме и знам, че зад нас Джестин вече е изчезнала.

Ходим с Анна през ада, а на мен ми се иска да излея всички скапани думи, които съм си мислел да ѝ кажа през последните шест месеца. Чувствам, че всяка секунда тук е открадната, въпреки че съм дошъл да я върна у дома. Всъщност не съм разчитал, че ще я видя пак. Беше само мечта. Поход, като рицар, тръгнал да търси Светия граал. Но сега съм тук, с дупка в стомаха, която започва да пулсира и се опитва да подмами убиеца на баща ми да се появи. Това е толкова сюрреалистично, че сигурно мозъкът ми кърви на девет места.

– Няма да ти казвам, че не трябва да правиш това – казва Анна. – Да се опитваш да освободиш баща си. Знам, че и аз така бих направила, ако беше мой баща.

– Това ли се опитвам да направя? Да го освободя?

– А не е ли това?

Май е. Опитвам се да ги освободя всичките. Уил и Чейс… те щяха да са затворени тук завинаги, ако не бях дошъл да търся Анна, и от тази мисъл ми се обръщат червата. И баща ми. Мислех, че Анна е приключила това преди шест месеца, когато завлече обиамана тук.

Нещо помръдва встрани от нас и двамата подскачаме. Но не е той. Нещо в далечината виси от клоните на самотно дърво. Продължаваме да ходим, ходим, без да се движим, защото не може да се види дали напредваме в някаква посока. Пейзажът просто се сменя; скални образувания се появяват и изчезват. Сякаш вървим по огромна фитнес пътечка. Сега гледаме нещо като каньон под нас, дълбоко врязан в скалата. Дъното му се пресича от нещо, което прилича на масленочерна река.

– Ти… говорила ли си някога с него? С баща ми имам предвид?

Анна клати глава и ме гледа нежно.

– Тук той е просто сянка, Касио. Всички са.

– Но мислиш ли, че той знае къде се намира? Дали е знаел през цялото време?

– Не знам какво знаят те – казва тя.

Но извръща поглед. Не е сигурна. Но мисли, че той знае.

Пред нас каньонът се издига все по-близо, приближава се твърде бързо за темпото, с което вървим. Мразя това място. На някой професор по физика би му се изпилил мозъкът в рамките на три секунди. Къде е той? Къде е Джестин? Болката в хълбока ми натежава и ми става все по-трудно да ходя. Щом дишането на Джестин се е забавило, може вече изобщо да не е тук. Може би малко се надявам, че се е върнала. До мен Анна се напряга, докато оглежда пейзажа. Но все още няма нищо.

– Чуй ме – казвам. – Когато свърши всичко това, ако приемем, че съм още жив, искам да те взема с мен. Дойдох тук заради теб, Томас и Кармел също. Искаме да се върнеш.

Преглъщам.

– Аз искам да се върнеш. Но ти решаваш.

– Аз пак ще съм мъртва, Касио.

– И аз ще бъда някой ден. Това няма значение.

Докосвам рамото ѝ и спираме, за да погледна в очите ѝ.

– Няма.

Тя свежда глава и премигва бавно, миглите ѝ са черни ресни над белите бузи.

– Добре – казва тя и аз най-после издишам. – Ще се върна.

Писъкът на обиамана прорязва всичко застинало наоколо и вибрациите резонират в краката ни.

– Ето го.

Ходещата клечка по дъното на каньона би могла да бъде всеки. Но не е. Това е убиецът на баща ми, тъмничарят на баща ми. Веднъж ме надви с проклятие, което почти ме уби. Този път ще бъде друго. Важното е какво ще стане сега.

Стъпките му звучат в ушите ни твърде силно, за да е толкова далеч. Когато се приближава, местоположението ни се сменя; скалите се размърдват в рамките на едно премигване. Той беше долу. Сега е точно пред нас.

– Какво му има на ръцете и краката? – питам.

– Чужди стави. Чужда сила.

Погледът на Анна е стоманен; не мигва, когато гледа как се приближава.

Допълнителните стави карат движенията му да изглеждат грозни и шантави. Преди походката му беше вдървена, почти се влачеше. Сега краката му се мятат, сякаш са закрепени под грешен ъгъл. Приближава се до скалата и се ухилва, докато се хваща за нея с ръце и се набира по гладката стена против правилата на гравитацията. Когато се завърта и се втурва напред още по-бързо, на четири крака, отстъпвам крачка назад въпреки себе си.