Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Но аз мога да се върна. Мога да направя това, което направи Джестин, и да умра при Томас и Кармел, и Гидиън. В стаята ще е топло от запалените свещи. Главата ми наполовина се обръща само като си го мисля. Ако се обърна още един сантиметър, ще мога да видя Томас, да видя цялата стая и ако натискам, докато стъклото се пръсне, ще се върна там.

– Касио, махай се оттук!

Анна, не мога да дишам. Тя все още се бори, с една ръка, отказва да се предаде. Колко духове освободих в тези няколко секунди? Три? Може би пет? Дали един от тях беше баща ми? Не можах да видя. Чудя се дали се брои, че направих каквото можах. Чудя се дали той знае, че съм тук.

КАС!

Тялото ми потрепва. Това го усетих. Точно между очите: гласът на Томас сякаш запалва нервните ми окончания.

Върни се! Трябва да се върнеш! Не остана кръв в теб. Сърцето ти спира! Кръвта ти свършва! Ще спрем това, чуваш ли? Аз ще го спра!

Не ми била останала кръв. Интересно, Томас. Защото има адски много кръв, която блика в дробовете ми. Галони кръв, които ме пълнят като потъващ кораб. Само дето… не е така. Изобщо не е така. И умът ми е бистър, въпреки че не съм си поемал дъх от нещо като час.

Поглеждам Анна, която вече използва и счупената си ръка, сякаш не ѝ пука дали ще се откъсне съвсем. Защото не ѝ пука. Защото няма значение. Нищо няма значение, нито окъсаните останки от рамото ми, нито смазаният ми гръден кош. Обиаманът подсича Анна в коляното и тя се строполява.

Изправям се на лакти и изплювам кръв по камъка. Болката е притъпена, все още е силна, но вече не е интензивна. Сякаш вече е… без значение. Свивам колене, стъпвам на краката си и се изправям. Когато поглеждам здравата си ръка, се усмихвам. Видя ли това, татко? Не изпуснах камата нито за момент.

Обиаманът ме вижда как се изправям, но аз не обръщам внимание. Твърде зает съм да гледам как духовете се опитват да се измъкнат от тялото му и да следя движенията им, за да видя къде се появяват най-често. Вибрациите на ножа запяват през китката ми. Атакувай. Парирай. Режи.

Когато се хвърлям напред, го хващам неподготвен. Претъркулвам се и с първия замах уцелвам един дух, който се подава от левия му крак. После го ритам и го свалям на коляно, а когато пак се изправям на крака, режа през превития му гръб и отрязвам още един дух, преди да отскоча встрани. Още два се измъкват като свредели от гърдите му, а той крещи, музика за ушите ми. Едната му четиристава ръка замахва към главата ми; навеждам се и го порязвам по ребрата и после още веднъж по тила. Нямам време да мисля, нямам време да гледам. Просто трябва да ги извадя оттам. Да ги освободя.

Още два. После още един. Гласът на баща ми звучи в ушите ми. Всеки съвет, който ми е давал, минава през съзнанието ми и ме прави по-бърз, по-добър. Това е моето призвание, това чаках, за това се готвих.

– Усещането не е, каквото очаквах – казвам и се чудя дали ме чува, дали ще разбере какво имам предвид.

Усещането не е каквото очаквах. Очаквах да има ярост. Но има само въодушевление. Той и Анна са с мен. Острието проблясва, а обиаманът не може да ни спре. Всеки път, когато от него излита нов дух, обиаманът става по-гневен, по-изплашен. Опитва се да запуши с пръсти дупката в гърдите си. Духовете я разкъсват все повече.

Анна се бие до мен, събаря го на земята. Аз режа и броя и ги гледам как излитат. Последните излизат като буря; изригват от гърдите му и отварят раната широко. Той лежи на камъка, разцепен почти наполовина, останал само със себе си.

Всичко стана толкова бързо. Очите ми гледат празнотата, където трябва да има небе, но там няма никого. Баща ми не е там. Изпуснал съм го сред всичко това. Всичко, което остана, е копелето, което ми го отне.

Пристъпвам напред и коленича. После, без съвсем да зная защо, прокарвам камата през шевовете на очите му.

Клепачите рязко се отварят. Очите му са си там, но са изгнили и черни. Ирисите са станали в неестествен жълт цвят, почти шарени, очите на змия. Извръщат се към мен и ме фиксират невярващо.

– Върви, в който и ад да е твоят – казвам. – Трябваше да отидеш там преди десет години.

– Кас – казва Анна и хваща ръката ми.

Изправяме се и се отдръпваме. Обиаманът гледа, зениците му са като обезумели топлийки в жълтите ириси. Раната на гърдите му вече не се разширява, но краищата ѝ изсъхват и докато стоим, постепенно изсъхва и цялото му тяло, превръщайки плътта и дрехите му в кафява пепел, преди да се съсухри. Гледам го в очите, преди и те да се разпаднат. За секунда той лежи там като статуя от цимент върху камъка, а после се срива и парчетата от него се разпръсват във всички посоки, докато изчезват.