Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Джестин блъска рамото ми.

– Не можем да го победим, мамка му! Не и тук. Тя не е успяла да го победи, а доколкото разбирам, е страшилището на призраците.

Тя поглежда към Анна, която стои тихо, тъмната ѝ коса се спуска по раменете.

– Е, точно сега не я виждам такава. Но дори да можехме, нямаме време. Усещаш ли това? Чуваш ли? Колин казва, че дишането ми се забавя. Какво казва Томас?

– Томас не казва нищо – отговарям.

И е така. Не съм чул и звук от него, откакто преминахме. Ако се обърна, ще го видя, но не го правя. Дишането на Джестин се забавя. Трябва и с моето да е така. Но тук времето е различно. Тук може да имаме часове. А аз няма да тръгна, преди с това да се приключи.

– Какво е това? – питам Джестин, вдигайки ножа пред очите ѝ.

– Ти полудя ли? – тя отблъсква ръката ми, сякаш е било заплаха. – Нямаме време за това.

– Просто ми кажи – вдигам пак ножа. – Сега е тук, откъдето е дошло. Тогава просто нож ли е? Или все пак мога да го използвам?

Джестин поглежда покрай острието право в очите ми. Не трепвам, тя отмества поглед първа.

– Не знам какво е – казва тя. – Но е свързано с магията на ордена. Винаги е повече от нож.

– И аз го усещам – казва Анна. – Не както преди, но… и той го усети. Затова избяга.

– Страх ли го е?

– Не – тя клати глава. – Не го е страх. Може би дори не е изненадан. Може би просто е развълнуван.

Кас? Чуваш ли ме? Времето изтича. Връщайте се.

Не сега, Томас. Не още.

– Джестин – казвам. – Не рискувай. Ти се връщай. Анна и аз ще дойдем, ако можем.

– Кас – казва тя, но аз отстъпвам и хващам Анна за ръката.

– Не мога да си тръгна оттук, преди да се е приключило – казвам и на двете. – Преди той да е сам и разкъсан. Не мога да ги оставя така. Нито Уил, нито Чейс, нито горкия джогър от парка. Нито пък баща ми.

Крайчето на устата ми се извива и поглеждам Анна.

– Дори този нещастник Питър Карвър. Ще ги освободя. Както и теб.

– Още веднъж – казва тя, а когато погледите ни се срещат, тя е момичето, което помня.

Ръката ѝ натиска стомаха ми. Да, знам. Трябва да побързаме.

– Майната му – казва Джестин. – Щом ти оставаш, и аз оставам. И без това имаш нужда от мен. Имам длето и магии.

Тя избърсва чело с опакото на ръката си.

– Но да побързаме – кима към Анна. – Надявам се и ти да можеш да свършиш някаква работа. Нещо ми подсказва, че няма да имаме време да спасяваме принцеси в беда.

Анна свива вежди.

– Принцеси? Теб да те режат, горят и хвърлят от скалите около хиляда пъти. И после да видим коя е принцесата.

Джестин отмята глава и се смее диво; смехът ѝ прозвънява в мъртвия въздух без ехо.

– Да се изправим срещу него лице в лице ще е грешка. Не знам дали може да ни убие тук, но с голи ръце може да ни обезвреди, да ни извади гръбначния стълб, все едно обезкостява риба. И това ще е достатъчно. Ще лежим тук, докато ни изтече кръвта. Тогава ще сме в ръцете му.

Джестин скръства ръце.

– Значи трябва заедно – казва Анна. – Ти можеш ли да се биеш?

Джестин кима към мен.

– Мога да се справя с Кас например без проблем.

– Да не би това да трябва да ме впечатли? – пита Анна, наклонила глава, а Джестин се смее.

– Кас, момичето ти не си поплюва – тя се приближава и присвива очи. – И подозрително рязко изглежда с всичкия си.

– Защото имаме цел – отговаря Анна. – Тук не съществува цел. Няма разум. Няма връзка между нещата. Ако трябваше да опиша това място с едно изречение, това щеше да е. Като имаме цел, съм добре.

Тя ме поглежда. Джестин не я познава толкова добре, че да усети сянката в погледа ѝ, но аз я виждам. Тя не е добре. Но се държи и е сложила маска. После ще има повече време да ѝ помогна да се справи, да я накарам да забрави. Това си казвам. Но ако съм честен пред себе си, нямам представа какво може да се направи, за да се измие всичко това.

Кас. Трябва да се върнеш сега.

Не, Томас. Не сега. Очите ми проучват пустия, безкраен пейзаж. Изглежда равен, със съвсем ниски хълмове тук-там. Завива ми се свят от липсата на перспектива и чувство за дистанция. Но това е лъжливо. Всичко тук е лъжливо. Той е някъде там и има много места, където може да се крие.

– Той ще дойде при нас – казвам. – Мисля, че знае какво искам.

– Да, ама не можем просто да си стоим и да чакаме – казва Джестин.

Тя мига бързо, а лицето ѝ потрепва. Сигурно Бърк говори в главата ѝ.

– Може да дойде – казва Анна. – Ако го оставим да ни гони.

– Звучи супер – промърморва Джестин саркастично. Поглежда към мен: – Предполагам, че самотната плячка изглежда по-апетитно, отколкото стадото. Ако се развикам, тичайте към мен.