Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Това беше – изстенва тя. – Това беше всичко.

Тя надига глава и се обръщаме пак към обиамана. Каквото и да беше това заклинание, все още го държи превит на две. Има и нещо друго: около него сега има сенки и ефектът е почти като да се движи твърде бързо, за да се види с просто око. Вижда се още една ръка или глава, която не е негова. Струва ми се, че виждам стопаджията от окръг 12, все още с бялата си тениска и коженото яке. После изчезва. Но ето какво се случва. Той се разделя.

– Какво направи? – поглеждам Джестин.

По челото ѝ са се събрали мъниста пот, а кожата ѝ е посиняла. Анна е успяла да се изправи на крака и коленичи до нас.

– Това е проклятие – казва Джестин, като плюе кръв по брадичката си. – Сега той е дестабилизиран. Мислех, че мога да направя повече, но…

Тя започва да кашля.

– Това беше. Умирам. А не искам да умирам тук.

Има толкова много изненада в гласа ѝ. Искам да направя нещо, да я стопля или да спра кървенето. Но няма какво. Сигурно вътрешностите ѝ са като премазани с парен чук.

– Връщай се – казвам и тя кима.

Завърта се на рамо и знам, че когато гледа в земята, не вижда камък, а Колин Бърк. Поглежда веднъж Анна, вижда черните вени и се усмихва. Поглежда мен, още веднъж и ми намигва. После веждите ѝ се свиват, а очите ѝ се затварят. Изглежда сякаш пропада, сякаш минава през камъка и после изчезва, все едно никога не я е имало.

Обиаманът продължава да се гърчи зад нас, стиснал е главата си в ръце, мъчи се да се съвземе. Поглеждам счупената ръка на Анна и раните ѝ, от които изтича кръв и пълни роклята ѝ.

– Не се наранявай повече – казвам ѝ.

– Няма да има значение след това – казва тя, но остава коленичила, когато аз се обръщам.

Камата е на мястото си, в ръката ми. Не очаквам нищо. Не знам какво ще стане. Само знам, че ще го пронижа и ще разбера.

Когато се приближавам, миризмата му изпълва ноздрите ми, отвратителният дим, а под него киселият дъх на застояли, мъртви неща. На езика ми е да кажа нещо, да хвърля реплика от типа на „Свършено е с теб, задник“, но не го правя. Вместо това го изритвам с крак в стомаха и го обръщам по гръб само колкото да мога да забия камата дълбоко в гърдите му.

Нищо не се случва. Той крещи, но крещеше и преди. Вадя ножа и го пронизвам пак, но когато го правя, пръстите му се сключват около китката ми и стискат. Кости се трият в кости през кожата ми, докато той ме вдига със себе си, изправяйки се на крака. Сенки на духове все още присветват по него. Взирам се, търся лицето на баща ми. Спирам да гледам, когато зъбите на обиамана потъват в мускулите ми. Ръката ми се стяга и се дърпа инстинктивно, но това е пеперуда срещу булдозер. Той извива глава и по-голямата част от рамото ми се откъсва и остава в устата му.

Паникьосвам се. Всичките ми крайници отказват едновременно и правя отчаяни опити да прехвърля камата в здравата си ръка. Когато го правя, просто махам във въздуха. Искам го далеч от себе си. Не искам да гледам как поглъща парчета от мен.

Един от ударите ми отрязва ръка. Не неговата, а на някой от другите, на някой от заключените в него духове, но обиаманът е този, който крещи, докато това тяло се откъсва от него, измъквайки се през дупката в гърдите му. Падаме в различни посоки и гледаме как полупрозрачната сянка на познатото ми лице на Уил Розенбърг се издига към небето. За един шантав миг той поглежда към мен и се чудя какво вижда и дали разбира какво се случва. Отваря уста, но никога няма да разбера дали е искал да каже нещо. Неговата сянка премигва и изчезва в нищото. Отива там, където Уил е трябвало да бъде, преди обиаманът да забие куките си в него.

– Знаех си, копеленце такова – казвам ей така, просто нещо безсмислено.

Нищо не съм знаел. Нямах представа, но сега имам и започвам да режа въздуха около него и над него, острието минава покрай раменете и главата му и гледам как духовете се откъсват от него и отлитат. Някои от тях по двама наведнъж. Крясъците му звучат в ушите ми, но аз търся баща си. Не искам да пропусна да го видя. И искам той да ме види. Когато се завъртам и отбягвам ударите му, го правя на автопилот; въпрос на време е да сгреша. За момент виждам черна опашка и това ме разсейва достатъчно, за да закъснея и обиаманът да ме удари с глава в гръдната кост като таран и да строши гръдния ми кош. После има само въздух и болка и твърдият камък под мен.

Анна крещи. Отварям очи. Тя се бори с него. Губи, но прави, каквото може, за да го държи далеч от мен. Трябва да го остави да дойде. Има твърде много кръв в гърлото ми, за да мога да говоря. Не мога да ѝ кажа нищо. Само плюя и пръскам кръв. Джестин е мъртва. И аз съм мъртъв. Всичко свърши.