Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Ако това е номер – казва тя и започва да се усмихва, – ще бъда много, много ядосана.

– Анна.

Прибирам камата в ножницата в джоба си и се протягам към нея, за да я вдигна от камъка, но ръцете ѝ ме обгръщат и ме стискат. Слагам главата ѝ на рамото си и просто стоим така; не искаме да се пуснем. Тя няма температура – нито е топла, нито студена. Правилата на това място са ѝ взели това, а аз жадувам допира на хладната ѝ кожа, както я помня. Но пък сигурно трябва да се радвам, че все още има правилния брой стави.

– За мен няма значение дали си истински – казва тя в рамото ми.

– Истински съм – прошепвам в косата ѝ. – Ти ми каза да дойда.

Пръстите ѝ се вкопчват в гърба ми, стискат ризата ми. Тялото ѝ се разтриса в ръцете ми и първоначално мисля, че ѝ е станало лошо. Но после се отдръпва и ме поглежда.

– Чакай – казва тя. – Защо си тук?

Очите ѝ ме изучават трескаво, а свитите ѝ юмруци са като камъни, опрени в ребрата ми. Тя се паникьосва. Мисли, че може да съм мъртъв.

– Не съм мъртъв – казвам. – Честно.

Анна слиза от камъка, повдига глава подозрително.

– Тогава как? Всичко тук е мъртво.

– Всъщност има две живи неща даже – казвам и стискам ръката ѝ. – Аз и едно друго досадно момиче, което трябва да открием.

– Какво? – усмихва се Анна.

– Няма значение. Важното е, че се махаме оттук.

Само дето не знам как да направим това. Не съм вързан с въженце около кръста, за да го подръпна и да ме изтеглят. Трябва да намерим Джестин.

Очите на Анна светят, а пръстите ѝ описват кръгчета по рамото ми, сякаш все още очаква да изчезна.

– Не трябваше да идваш – казва тя, иска да ми се скара, но не ѝ се получава.

– Ти ми каза да дойда – отвръщам. – Каза, че не можеш да останеш тук.

Тя премигва към мен.

– Така ли съм казала? – пита тя. – Точно в този момент не ми се струва чак толкова зле.

Почти се смея. Точно в този момент не е. Когато не я горят и режат, когато не е овързана като бут в касапница, не изглежда чак толкова зле.

– Трябва да се върнеш, Касио – прошепва Анна. – Той няма да ме пусне.

През блестящите ѝ очи виждам какво ѝ е причинило това място. Изглежда някак смалена. По лицето ѝ е изписана радост, че ме вижда, но не вярва, че наистина мога да я измъкна оттук.

– Не зависи от него – казвам.

– Винаги зависи от него – поправя ме тя. – Винаги е за негово удоволствие.

Прегръщам я по-силно. Тя е тук повече от шест месеца, но какво значи това? Времето не съществува. Дори аз съм тук твърде дълго. Струва ми се, че около час вървяхме през лабиринта с Джестин, а после около час бях сам. Едва ли е вярно. Много е далеч е от истината.

– Какво стана? – питам аз. – Как така те победи?

Тя леко се отдръпва и оправя презрамката на бялата си рокля с едната ръка. Другата остава здраво вкопчена в мен, аз също не я пускам.

– Боря се с него и губя, пак и пак, отново и отново, до безкрай.

Очите ѝ разфокусират, гледа над рамото ми и се чудя какво вижда. Ако погледна в същата посока, сигурно няма да видя същото нещо. Погледът ѝ се изостря.

– Прометей на скалата. Знаеш ли легендата? Търпи наказание за това, че е дал огън на смъртните, като е вързан за една скала и всеки ден един орел му изяжда черния дроб. Винаги съм си мислела, че това е лошо наказание. Че в крайна сметка ще свикне с болката и че орелът ще трябва да измисли друго мъчение. Но не свикваш с болката. А той постоянно измисля нови мъчения.

– Съжалявам, Анна – казвам, но думите ми се изтъркулват по нея.

Тя не се оплаква. В нейното съзнание това не е престъпление. Тя мисли, че е възмездие. Че е справедливост. Разглежда лицето ми.

– Колко време мина? Не те помня ясно. Спомените ми за теб са от толкова далечни, сякаш съм те познавала, когато бях жива – усмихва се. – Мисля, че съм забравила какво представлява светът.

– Ще си спомниш.

Тя клати глава.

– Той няма да ме пусне.

Държи се странно. Не се връзва с характера ѝ; главата ѝ остава клюмнала на една страна и това ме кара да се чудя колко точно е увредена.

Дърпам я нежно с мен.

– Трябва да тръгваме. Трябва да намерим Джестин, която ми е приятелка. Трябва да…

Свивам се от остра болка в корема. После изчезва и мога да дишам отново.

– Кас.

Анна се взира в тениската ми. Не е нужно да поглеждам, за да знам, че кръвта е започнала да личи. Не знам дали това значи, че не се концентрирам достатъчно в това да я забравя или че не остава много време. Но не ми се рискува.

– Какво си направил? – пита тя.

Притиска с ръка стомаха ми.