Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Заковавам се на място.

– Боже, Джестин. Не го прави. Откажи.

Тя се усмихва и свива рамене, сякаш това да те колят като прасе ѝ се случва всеки втори четвъртък от месеца.

– Щом ти отиваш, и аз отивам.

Стоим безмълвно. Те искат един от нас да се завърне с камата. Но какво ако нито един от нас не я върне? Част от мен се чуди дали просто не мога да изгубя камата някъде там завинаги и те да останат без нея; без възможност да отворят повече тази врата и без цел. Може би тогава просто ще се изпарят и ще освободят Джестин от кукичките си. Но дори и сега другата част от мен съска, че камата е моя, тъпата ми кръвна връзка нашепва в ушите ми и както кукичките на ордена са се забили в Джестин, така и тези на камата са се забили в мен.

Без да си кажем и дума повече, тръгваме заедно по дългия коридор. Това място ме дразни и потиска толкова много; ще ми се да изкъртя някоя врата и да разпръсна хората вътре, докато се молят в кръг, може би да жонглирам с камата и няколко свещи само за да видя ужасените изражения по лицата им и да чуя как викат: „Светотатство!“

– Сигурно ще ти прозвучи странно – казва Джестин. – Но може ли да остана с вас през нощта? Няма да мога да заспя и – тя се оглежда виновно – от това място ме побиват тръпки точно сега.

Когато се появявам заедно с Джестин, Томас и Кармел са изненадани, но не изглеждат враждебни. Сигурно и двамата са благодарни, че гърлото на Томас още си е цяло. Гидиън е в лаунджа с тях, седнал в един стол с извити облегалки. Заварваме го да се взира в огъня в камината и като се появяваме, не изглежда особено концентриран. Светлината от пламъците се забива дълбоко в бръчките по лицето му. За пръв път откакто дойдох, възрастта му си личи.

– Говорихте ли с ордена да сте част от ритуала? – питам.

– Да – отговаря Кармел. – Ще ни подготвят. Но не знам каква работа ще свършим. Не съм имала много време за допълнителни уроци по вещерство.

– Вещица или не, ти имаш кръв – обажда се Гидиън. – А когато утре орденът подготви вратата, това ще бъде най-силното заклинание, което някой е опитвал от поне петдесет години насам. Всеки от нас ще трябва да се включи, не само Тезеус и Джестин.

– Ти ще влезеш там – казва ми Томас леко замаяно. – Май не си го представях така. Мислех, че просто ще я издърпаш. Че ти ще останеш тук. И че ние ще сме с теб.

Усмихвам се.

– Скрий това виновно изражение. Днес един труп се опита да те изяде. Направи предостатъчно.

Това обаче не му помага; виждам го в очите му. Не спира да се мъчи да измисли какво още може да направи.

Всички ме гледат. Излъчват страх, но не и ужас. И са готови на всичко. Част от мен иска да им ударя по един зад врата, да ги нарека леминги7 и търсачи на силни усещания. Но те не са това. Нито един от тях нямаше да е тук, ако не бях аз, и не знам дали това е редно или не. Само знам, че съм благодарен. Струва ми се невероятно, като си помисля, че ако беше преди по-малко от година, сигурно щях да бъда тук сам.

Гидиън каза, че ще е добра идея да поспим, но никой не го послуша. Дори самият той. Той прекара по-голямата част от нощта в същия стол, дремейки неспокойно, като се стряскаше всеки път, когато дървата в камината изпукат. Останалите лежахме кой където свари, без да напускаме лаунджа, на диваните или свити на някой стол. Нощта мина тихо, всички бяхме унесени в мислите си. Аз май угаснах за няколко часа около три или четири сутринта. Имам чувството, че се събудих след минута, само дето огънят беше загаснал в бледа пепел, а от прозорците на тавана се процеждаше светла мъгла.

– Трябва да хапнем нещо – предлага Джестин. – После ще съм твърде нервна, а не ми харесва идеята да ми точат кръвта на гладен стомах.

Тя се протяга и прешлените на врата ѝ изпукват един по един.

– Никак не се спи удобно в стол. Да потърсим ли кухнята, а?

– Едва ли готвачът ще е станал толкова рано – казва Гидиън.

– Готвач? – възкликва Кармел. – Пука ми за готвача. Ще намеря най-скъпото нещо в тази кухня, ще го нахапя и ще хвърля останалото на пода. После ще им изпочупя чиниите.

– Кармел – започва Томас, но спира, когато тя го фиксира с поглед, и знам, че чете мислите ѝ. В крайна сметка се усмихва и промърморва: – Поне да не хабим храната.

– Вие отивайте – казва Гидиън и ме хваща за ръката. – Ние ще дойдем след малко.

Те кимат и тръгват към вратата. Когато завиват по коридора, чувам Кармел да мърмори колко мрази това място и как се надява Анна да може някак си да го накара да се пръсне като балон, както направи с къщата си. Това ме кара да се усмихна. После Гидиън прочиства гърло.