Кендар Блейк - Кралица на кошмара

Той пак се усмихва, още по-топло.

– Воинът се завръща у дома.

Всички тези фалшиви ласкателства. Няма да са достатъчни да ме накарат да забравя, че той е гъз. Но трябва да призная, че е сравнително харизматичен гъз.

– Удоволствие? – питам аз. – Тогава сигурно не знаете защо съм тук.

Бърк свежда поглед почти със съжаление, а очите му блестят, сиви като косата му.

– Имал си тежък ден по пътя. Можем да говорим за това по-късно. На вечеря може би. Подготвил съм малко тържество за добре дошли, за да дам възможност на другите членове да се запознаят с теб. Всички са любопитни.

– Виж – казвам. – Всичко това е… много мило от твоя страна и така нататък. Но нямам време…

– Знам защо си тук – казва остро той. – Приеми съвета ми. Ела на вечеря. И позволи на останалите да се опитат да те убедят да не умираш.

На езика ми е цяла камара остроумни коментари. Но успявам да ги преглътна.

– Както кажеш – усмихвам се. – Ти си домакинът.

Вървя с Томас, Кармел и Гидиън към трапезарията и оглеждам стените. На тях наистина висят глави на лосове, мечки и някакви планински кози. Карат ме да си мисля за шегата на Гидиън как очите на картините в къщата ми сигурно се мърдат.

– Защо въобще отиваме – пита Кармел, взирайки се в една козя глава. – Това място не ми вдъхва доверие. А всички тези заклани животни заплашват пак да ме направят веганка.

Гидиън се усмихва на репликата.

– Отиваме на вечерята, за да може Колин да доиграе ролята на разумния вожд. Той иска да те убие, Тезеус.

Непринуденият начин, по който го казва, ме кара да потръпна.

– Той иска да те убие и да си върне камата, за да я даде в ръцете на Джестин. Да я претопи и отново да я изкове с нейната кръв. В неговата глава това ще я пречисти.

– Тогава не трябва ли да бягаме оттук – пита Кармел. – И защо ще му организира вечеря?

– Не всички в ордена са съгласни. Те гледат с уважение към мястото, откъдето водят началото си, а това включва и кръвната линия на първия воин. Те ще застанат до теб, ако се закълнеш да спазваш старата традиция.

– А ако не го направя?

Гидиън не казва нищо. Стигнали сме трапезарията, която всъщност не е по-голяма от другите стаи. Има, разбира се, камина, а един полилей блести от високия таван, като отразява жълтия пламък. Около масата са седнали поне дванадесет човека, на които сервират още от младшите фемботи. Джестин не се вижда наоколо. Сигурно я пазят под стража, като съкровище. Когато влизаме, всички се изправят. Бърк е измежду тях и някак си успява да изглежда седнал на централното място, въпреки че масата е кръгла.

Мъжът най-близо до мен протяга ръка и се усмихва. Аз я стискам и той се представя като Ян Хиндли. Има изтъняваща кафява коса и мустак. Усмивката му изглежда искрена и се чудя дали е от симпатизантите. Докато минавам напред, стискайки ръце и слушайки имена, не мога да преценя кои от тях искат да ме видят мъртъв още сега и кои ще поискат да ме видят мъртъв чак после.

Слагат ме да седна до Бърк и храната пристига почти моментално. Медальони с някакъв сос с къпини. Изведнъж съм залят от общи приказки и любезности. Някой дори ме пита как върви училището. Мислех, че ще съм твърде напрегнат, за да ям. Но когато поглеждам, чинията ми е празна.

С тях се разговаря толкова приятно, че малко късно усещам как темата се е насочила към традицията – бавно и леко. Думите им относно морала на камата и намеренията зад създаването ѝ жужат като пчели. Интересно е. Друга гледна точка е. Разумно е. Ако се закълна в тези думи, те ще застанат зад мен. Ако се закълна в тези думи, Анна ще остане в ада.

Очите ми започват да се разхождат по усмихнатите лица около масата и тайнственото им еднакво облекло. Гидиън говори любезно с тях. Също и Томас, и дори Кармел, очите ѝ на двамата леко плуват. Вдясно от мен Бърк седи, а тежестта на погледа му не се отклонява от профила ми.

– Те мислят, че са ме спечелили – казвам, като се обръщам към него. – Но на теб всичко ти е ясно, нали?

Изведнъж всички на масата утихват като един. Сякаш изобщо не са внимавали в разговора помежду си, а са слушали нас.

Бърк доста театрално се оглежда наоколо със съжаление.

– Надеждата ми беше, че като се срещнеш с ордена и чуеш какво е призванието ти, ще се откажеш да направиш тази грешка – казва той.

– Не го прави – чувам женски глас и като поглеждам през масата, виждам жената с пепеляворусата коса, която ме водеше по-рано, чието име сега знам, че е Мери Ан Котън. – Не осквернявай себе си и Биодаг Ду.