Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Все още е само възможност. Имайте малко вяра – устата ми е пресъхнала.

Кого се опитвам да убедя? На практика утре ще ме изкормят, за да отворят вратата. Към ада. А веднъж като кръвта ми я отвори, ще ни блъснат вътре с Джестин.

– Да имаме вяра – повтаря Кармел и сръгва Томас, за да каже нещо, но той няма да го направи.

Той ме подкрепяше в това. От самото начало.

– Това може и да не е толкова добра идея – прошепва той.

– Томас.

– Виж, не ти казах всичко, което говорих с дядо си. Те не те подкрепят. Всичките му приятели, вуду магьосниците, те не ти пазят гърба – той поглежда Кармел. – А пазят нас.

Някакъв звук излиза от носа и гърлото ми, нещо като погнуса или разочарование, но не го правя нарочно. Не съм изненадан. Те ясно показаха позицията си относно връщането на Анна от самото начало.

– Те смятат, че това е извън тяхната юрисдикция – продължава Томас. – Че е работа на ордена.

– Не е нужно да ми обясняваш – казвам.

А и това е само оправдание. Никой освен нас не иска Анна да се върне в този свят. Когато я издърпам от ада, ще я хвърля в стая, пълна с хора, които ще искат да я върнат обратно там. Дано е готова за битка. Виждам я в съзнанието си, как избухва в стаята като черен облак и вдига Колин Бърк за мекото на тила като кученце.

– Можем да намерим друг начин да помогнем на Анна – казва Кармел. – Не ме карай да се обаждам на майка ти.

Усмихвам се леко. Майка ми. Преди да тръгна за Лондон, тя ме накара да обещая да помня, че съм неин син. И аз го помня. Аз съм синът, който е отгледала да се бори и да прави това, което трябва. Анна е в капан в стаята за мъчения на обиамана. И аз не мога да оставя нещата така.

– Ще отидете ли да потърсите Гидиън? – казвам. – Искам да ви помоля… ще направите ли нещо за мен?

Израженията по лицата им показват, че още се надяват да променя решението си, но кимат.

– Искам да сте там за ритуала. Искам да сте част от него.

Да бъдат в моя ъгъл. Може би просто като свидетели.

Обръщат се да тръгнат по коридора, а Кармел ми казва още веднъж да си помисля; че имам избор. Но това не е истински избор. И те тръгват, а аз се обръщам и започвам да крача по коридорите на този пълен с камини летен лагер на друиди с промити мозъци. Когато завивам зад ъгъла и излизам в дълъг, червен коридор, гласът на Джестин иззвънтява зад мен.

– Ой, Кас, чакай.

Тя притичва до мен. Лицето ѝ е бледо и сериозно. Без уверената си усмивка изглежда съвсем друга.

– Казаха ми какво сте говорили – казва тя и леко поруменява. – Какво си решил.

– Какво решиха те – поправям я.

Тя ме поглежда с равен поглед, чака да кажа нещо, но не знам какво. Утре вечер с нея ще отидем на място, което го няма на картата, ще преминем от другата страна, откъдето само един от нас трябва да се завърне.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Не мисля, че значи това, което си мислиш, че значи – отговаря тя.

– Боже – губя търпение и тръгвам. – Нямам време за гатанки. Нито пък ти.

– Нямаш право да ми се ядосваш – казва тя.

Усмивката ѝ се връща и тя ме настига.

– Преди по-малко от четири часа спасих живота на най-добрия ти приятел. Ако не бях аз, онзи труп щеше да му прегризе артерията, преди да си мигнал.

– Томас ми каза, че не трябва да ти имам доверие. Но ти не ме притесняваше. Все още е така.

Тя се наежва от тази реплика, както знаех, че ще направи. Дори да знае, че е лъжа.

– Всичко това не е мой избор, нали така? – казва тя. – Точно ти би трябвало да знаеш какво е чувството?

Тя кърши ръце, докато вървим. Въпреки че се прави на корава, сигурно е ужасена. Косата ѝ се спуска по раменете на влажни, чупливи кичури. Май преди малко е излязла от душа. Когато е мокра, косата ѝ изглежда тъмнозлатна. Червеното се слива и се скрива.

– Спри да ме гледаш така – сопва ми се тя. – Сякаш утре смятам да те убия.

– Няма ли да го направиш? – питам. – Аз мислех, че това е идеята.

Тя свива вежди.

– Изнервяш ли се? Чудиш ли се кой ще победи?

Стиска зъби и челюстта ѝ изглежда стоманена. За момент си мисля, че гледам един напълно луд човек. Но после клати глава и обърканото ѝ изражение прилича много на това на Кармел.

– А да ти е хрумвало, че може да имам план?

– Не съм си и представял, че нямаш – отговарям.

Но това, което тя нарича план, аз наричам приоритети.

– Не ти ли се струва малко нечестно? Като се има предвид, че ще ми източат кръвта през корема.

– Ха – казва с присмех тя. – Да не мислиш, че ще си само ти? Кръвта ти е билет, който важи само за един.