Кендар Блейк - Кралица на кошмара

О, скъпа Мери Ан. И аз, и Бийдак Дюб ще се оправим.

– Много приятен култ си въртите тук, Бърк – казвам.

– Ние сме свещен орден – поправя ме той.

– Не. Вие сте култ. Добре облечен, превзет британски култ, но все пак култ.

Обръщам се към останалите и вадя камата от джоба си, вадя я от ножницата и ги оставям да видят как светлината от огъня проблясва по острието.

– Това е мое – казвам, надигайки глас над овчите им въздишки. – Преди това е било на баща ми и на неговия баща преди това. Искате си го обратно? Аз пък искам врата към оня свят, за да освободя някой, който няма място там.

Толкова е тихо, че чувам как Гидиън и Томас наместват очилата си. Тогава Бърк казва:

– Не можем просто да вземем камата обратно – а когато д-р Клементс протестира, пледирайки още веднъж за кръвната линия на първия воин, той вдига ръка, потушава гласовете и добавя: – Биодаг Ду вечно ще служи на твоята кръв. Докато тази кръв не пресъхне.

С ъгълчето на окото си виждам как Кармел сграбчва подлакътника на стола си, винаги готова да го откъсне и да започне да налага някого.

– Не е това начинът – казва Гидиън. – Не може просто да убиете воина.

– Вие нямате право да говорите, г-н Палмър – казва един от членовете, с късо подстригана черна коса. Той е най-младият и сигурно най-новият. – Не сте с ордена от десетилетия.

– Може и така да е – продължава Гидиън. – Но не можете да ми кажете, че няма други сред вас, които да се чувстват по същия начин. Кръвната връзка е съществувала хиляди години. А вие ще я унищожите само защото така казва Колин?

Като ефект от думите му се надига вълна от погледи, хората се гледат един други, ние с Кармел и Томас включително.

– Той е прав – казва д-р Клементс. – Нашата воля няма значение.

– И какво предлагате? – пита Бърк. – Да отворим врата и да допуснем една мъртва убийца да се върне в нашия свят? Мислите ли, че това е в съответствие с волята на камата?

– Нека камата избере – казва изведнъж Клементс, сякаш го е осенило прозрение. Той оглежда хората около масата. – Отворете вратата и нека Джестин отиде с него. Нека и двамата отидат. Войнът, които се завърне, ще е достойният за Биодаг Ду.

– Ами ако нито един от тях не се върне? – пита някой. – Тогава камата ще е загубена!

– Ами ако се върне мъртвото момиче? – пита друг. – Тя не може да остане тук. Това е недопустимо.

С Томас и Кармел си разменяме погледи. Отпорът идва от най-преданите поддръжници на Бърк, но останалите на масата, изглежда, са с д-р Клементс. Бърк изглежда сякаш всеки момент ще започне да си гризе чашата, но в следващата секунда лицето му се разтяга в топлата, леко гузна усмивка на човек, който може би е сгрешил.

– Тогава така ще бъде – казва той. – Ако Тезеус Касио е готов да плати цената.

Стигнахме до това.

– Какво ще струва?

– Какво ще струва ли? – той се усмихва. – Ще ти струва много. Но ще стигнем до това след малко.

Не мога да повярвам, но той поръчва на сервитьорите да донесат кафе.

– Когато била създадена камата, тези, които са я създали, знаели как да отворят врата към оня свят. Но тези магии са изгубени от векове. Десетки векове. Сега единственият начин да се отвори тази врата е в ръката ти.

Поглеждам острието.

– Вратата може да бъде отворена само от Биодаг Ду. Както виждаш, ключът е бил при теб през цялото време. Само дето не си знаел как да го завъртиш в ключалката.

Писна ми да слушам хората да говорят за ножа сякаш не е нож. Сякаш е врата или ключ, или чифт рубинени пантофки.

– Просто ми кажи каква е цената – казвам.

– Цената – казва той и се усмихва. – Цената е кръвта на живота ти да изтече през корема ти.

Някъде около мен Томас и Кармел ахват. Бърк ме гледа със съчувствие, но и за момент не вярвам да е искрено.

– Ако настояваш – казва той. – Можем да изпълним ритуала още утре вечер.

Кръвта на живота ми да изтече през корема ми. О, само това ли? Това трябваше да кажа. Не трябваше да го оставям да види как страхът минава през мен. Дори не трябваше да стискам челюст. Доставих му твърде голямо удоволствие да знае, че се страхувам и че няма да се откажа. Защото няма да го направя. Няма да се откажа дори заради плувналите очи на Томас и Кармел.

– Хайде стига – казвам. – Аз знаех от самото начало, че може да се стигне дотук. Че може да се наложи да ходя по ръба на това да дишам и да не дишам, ако ще я спасявам. Всички го знаехме.

– Различно е, когато е само възможност – казва Кармел.