Кендар Блейк - Кралица на кошмара

– Не очаквай твърде много, Кас. Ти си просто инструментът, не помниш ли?

Тя откъсва една вейка от надвиснал клон и ме побутва с нея в гърдите.

– Значи просто ще ни хвърлят вътре, без да знаем какво се случва, и ще се надяват да се оправим? – свивам рамене. – Това или е пълна тъпотия, или трябва да се чувстваме наистина поласкани.

Джестин се усмихва и спира.

– Страх ли те е?

– От теб ли? – питам аз и тя се ухилва.

Един преждевременен приток на адреналин минава и през двама ни, мускулите ни стават като пружини и малки сребърни рибки започват да се стрелкат из капилярите ми. Когато замахва с клончето към главата ми, отдалече я виждам и я подсичам с крак. Тя ми връща бърз лакът в главата; смее се, но движенията ѝ са сериозни. Ударите ѝ са отработени и плавни; тренирана е добре. Контрира по начини, които не съм срещал преди, а когато ме нацелва в корема, изохквам, въпреки че тя контролира силата си. Но все пак я събарям и парирам повече удари, отколкото минават. Камата си стои в джоба ми. Това не е и половината, което мога. Но без камата сме почти равностойни. Когато спираме, пулсът и на двама ни е ускорен, а адреналиновият гъдел си е отишъл. Това е добре. Дразнещо е, когато няма къде да оттече, както когато се събудиш от кошмар.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момичета – казва тя.

– Явно не ти е проблем да се биеш с момчета – отговарям аз. – Но това беше наужким. Тази нощ ще е наистина. Ако ме оставиш от другата страна, съм мъртъв.

Тя кима.

– На Ордена на Биодаг Ду е поверен дълг. Ти го пристъпваш, за да върнеш една мъртва убийца.

– Тя вече не е убийца. Никога не е била. Беше в плен на проклятие.

Толкова ли им е трудно да го разберат? Но какво очаквам? Не можеш да измиеш един култ от някого само за няколко дни.

– Какво въобще знаеш ти? Какво знаеш наистина. Какво си виждала? Виждала ли си изобщо нещо? Или само вярваш на всичко, което ти кажат?

Тя ме поглежда с неприязън, сякаш съм несправедлив към нея. Но най-вероятно ще се опита да ме убие, и то праведно, така че що не си – хайде да не казвам.

– Знам много – усмихва се тя. – Може да ме имаш за безмозъчен поклонник, но аз се уча. И слушам. И проучвам. Много повече, отколкото ти. Ти знаеш ли поне как функционира камата?

– Промушвам неща. И те изчезват.

Тя се разсмива и промърморва нещо под носа си. Струва ми се, че хващам фразата „тъп инструмент“. С натъртване на „тъп“.

– Камата е свързана с оня свят – казва тя. – Тя идва оттам. Така функционира.

– Искаш да кажеш, че идва от ада.

В джоба ми камата потрепва, сякаш наостря уши при споменаването на темата.

– Ада. Абадон. Ахерон. Хадес. Другата страна. Това са просто имена, с които хората наричат мястото, където отиват мъртвите.

Джестин клати глава. Раменете ѝ се отпускат от внезапна умора.

– Нямаме много време – казва тя. – А ти все още гледаш все едно ще ти открадна парите за закуска. Не те искам мъртъв, Кас. Никога не бих поискала това. Просто не разбирам защо ти искаш нещата, които искаш.

Може би е от леката ни схватка преди малко, но умората ѝ е заразна. Ще ми се тя да не беше замесена във всичко това. Въпреки развоя на събитията аз я харесвам. Но не трябва да смесвам нещата. Тя се приближава и прокарва пръсти по бузата ми. Отблъсвам ги, но нежно.

– Поне ми разкажи за нея – казва тя.

– Какво искаш да знаеш? – питам аз и обръщам поглед към дърветата.

– Каквото и да е – свива рамене. – Какво я прави толкова специална? Какво прави теб толкова специален за нея, че да се прати сама във вечно забвение заради теб?

– Не знам – казвам.

Защо го казвам? Разбира се, че знам. Знам го от първия момент, в който чух името на Анна, от първия момент, когато ми проговори. Знаех го, когато излязох от къщата ѝ, а вътрешностите ми си бяха вътре. Беше възхищение и разбиране. Не бях изпитвал подобно нещо, и тя не беше.

– Тогава ми кажи как изглежда – пита Джестин. – Ако ще ни изтече кръвта, докато я търсим, поне искам да знам кого търсим.

Бъркам в джоба си и вадя от портфейла снимката на Анна от вестника, направена, когато е била още жива. Подавам я на Джестин.

– Хубава е – коментира тя след няколко секунди.

Хубава. Всички така казват. Майка ми го каза, а също и Кармел. Но когато те го казваха, звучеше като жалба, като колко е жалко, че е загубена тази красота. Когато Джестин го казва, звучи иронично, като да е единственото приемливо нещо, което ѝ хрумва да каже. А може би съм заел защитна позиция. Каквото и да е, протягам ръка за снимката и я слагам обратно в портфейла си.