Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

Жената събуди съпруга си. Духна пламъчето на лампата и отиде при вратата. Нощното небе беше осветено от звезди, а хълмовете от двете страни на къщата чернееха.

Бумтенето продължаваше — чуваше се през половин минута и ставаше все по-силно. По-силно с всяка нова крачка.

Стояха заедно на прага, съпруг и съпруга, и се вслушваха в ехото, което отекваше напред-назад между нощните хълмове. Нямаше светкавици.

Само бумтене…

Бум…

Бум…

То разтърсваше земята, събаряше прах от рамката на вратата и караше резетата на прозорците да дрънчат.

Бум…

Бум…

Не знаеха какво се приближава, но независимо как изглеждаше и какви намерения имаше, беше безсмислено да бягат. Там, където се намираха, в жалкото убежище на тяхната къща, беше точно толкова опасно, колкото в което и да е кътче на гората. Как можеха да знаят кое от стотиците хиляди дървета ще оцелее след преминаването на тътена? По-добре да изчакат… и да наблюдават.

Зрението на жената не беше добро и тя се усъмни в това, което видя, когато чернотата на хълмовете си промени формата и се надигна, за да скрие звездите. Но съпругът й също го бе видял: една невъобразимо голяма глава, още по-необятна в измамния мрак, която се издигаше и издигаше, карайки хълмовете да изглеждат като джуджета.

Той падна на колене, като мърмореше молитви, а артритните му крака се изкривиха под него.

Съпругата му изпищя — думите, които знаеше, бяха безсилни да спрат това чудовище; молитвите и молбите нямаха власт над него.

Мик се събуди във вътрешността на къщата, протегнатата му ръка се сгърчи във внезапен спазъм и събори от масата чинията и лампата.

Те се строшиха.

Джъд се събуди.

Крясъците отвън бяха спрели. Жената вече не беше на вратата, беше избягала в гората. Всяко дърво, абсолютно всяко дърво беше за предпочитане пред тази гледка. Зяпнал, мъжът й още редеше молитви, когато огромният крак на гиганта се вдигна за нова стъпка…

Бум…

Къщата се разтърси. Чиниите подскочиха и изпопадаха с трясък от бюфета. Една глинена лула се изтърколи от камината и се счупи в пепелта на огнището.

Любовниците разпознаха звука — този земен тътен.

Мик се пресегна и хвана Джъд за рамото.

— Видя ли — каза той, а зъбите му изглеждаха сиво-сини в тъмнината. — Видя ли? Видя ли?

Думите му преливаха от истерия. Той хукна към вратата и се спъна в някакъв стол. После, натъртен и ругаещ, излезе със залитане в нощта…

Бум…

Трясъкът беше оглушителен. Този път строши всички прозорци. Една напречна греда на тавана в спалнята се счупи и на долния етаж се посипаха отломки.

Джъд застана на прага до любовника си. Старецът се беше проснал по лице на земята, болните му подути пръсти бяха изкривени, умоляващите му устни — притиснати към влажната пръст.

Мик беше вдигнал очи към небето. Джъд проследи погледа му.

Имаше място, на което нямаше звезди. Това беше мрак с формата на човек, огромен, обширен човешки силует, колос, който се извисяваше до небето. Не беше перфектен гигант. Контурите му бяха непостоянни, мърдаха и се гърчеха.

Освен това този великан изглеждаше по-широк от всеки истински човек. Краката му бяха неестествено дебели и къси, ръцете му също не бяха дълги. А дланите, които се свиваха и разпускаха, бяха разположени под странен ъгъл и бяха прекалено деликатни за подобен торс.

После гигантът повдигна едното си огромно плоско стъпало и го спусна на земята, като направи крачка към тях.

Бум…

Стъпката накара покрива на къщата да се срути. Всичко, което им бе казал крадецът на фолксвагена, се оказа вярно. Пополач беше град и същевременно беше гигант, отишъл сред хълмовете…

Очите им започваха да привикват към нощната светлина. Сега видяха в ужасяващи детайли конструкцията на това чудовище. Беше шедьовър на инженерното изкуство — човек, направен изцяло от хора. По-точно безполов гигант, съставен от мъже, жени и деца. Всички граждани на Пополач се извиваха и напрягаха в тялото на този изплетен от плът великан, мускулите им се опъваха до скъсване, костите им се огъваха до счупване.

Видяха как архитектите на Пополач бяха променили умело пропорциите на човешкото тяло: съществото бе направено приклекнало, за да се измести надолу центъра на тежестта; краката му бяха слонски, за да издържат тежестта на торса; главата бе разположена ниско върху широките рамене, за да бъдат сведени до минимум проблемите, които би създал един слаб врат.

Въпреки тези деформации гигантът изглеждаше ужасяващо реалистичен. Телата, които бяха завързани заедно, за да образуват повърхността му, бяха голи, ако не се брояха сбруите, така че кожата на великана блестеше на звездната светлина, както би блестял един огромен човешки торс. Дори мускулите бяха пресъздадени умело, макар и опростени. Мик и Джъд видяха как овързаните тела се бутат и дърпат в солидни връзки от плът и кост. Видяха преплетените хора, които изграждаха туловището — гърбовете им бяха опрени един в друг като на костенурки, за да могат гръдните им мускули да се движат свободно; завързаните акробати, които образуваха свръзките на ръцете и краката, се свиваха на топка и се отпускаха, играейки ролята на стави.