Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Но засега трябваше да продължи, с все по-бавни и мъчителни крачки, докато черната нощ му донесе забрава.

Мик искаше да погребат крадеца в покрайнините на гората. Джъд обаче изтъкна, че утре, когато лудостта е преминала, заравянето на едно тяло може да изглежда подозрително. Освен това не беше ли абсурдно да се грижат за един труп, когато на няколко километра от тях имаше буквално хиляди?

В крайна сметка оставиха тялото да лежи на пътя, а колата да затъне още по-дълбоко в канавката.

Тръгнаха отново.

Ставаше все по-студено, а те бяха гладни. Но малкото къщи, покрай които минаха, бяха празни, заключени и със спуснати кепенци — всички до една.

— Какво искаше да каже? — попита Мик, докато стояха загледани в поредната залостена врата.

— Говореше метафорично…

— За гигантите ли?

— Някакви троцкистки 38 38 Троцкизмът е течение в международното комунистическо движение, основано от руския революционер Лев Троцки (1879–1940). — Б.пр. глупости — настоя Джъд.

— Не мисля.

— А аз съм убеден. Беше предсмъртната му реч, сигурно я е подготвял с години.

— Не мисля — повтори Мик и тръгна обратно по пътя.

— О, и защо? — Джъд го последва.

— Не беше политическа реч.

— Значи смяташ, че някъде наоколо има гигант? За бога!

Мик се обърна към Джъд. Лицето му не се виждаше ясно в здрача. Но гласът му беше сериозен и уверен.

— Да. Смятам, че ни каза истината.

— Това е абсурдно. Това е нелепо. Не.

В този момент Джъд мразеше Мик. Мразеше го заради наивността му, заради готовността му да повярва на всяка идиотска история, в която има нещо романтично. А тази? Тази беше най-лошата, най-абсурдната.

— Не — повтори той. — Не. Не. Не.

Небето беше гладко като порцелан, а силуетите на хълмовете — черни като катран.

— По дяволите, умирам от студ — каза Мик в мастиления мрак. — Тук ли ще стоиш или ще дойдеш с мен?

Джъд извика:

— В тази посока няма да открием нищо.

— Пътят на обратно е прекалено дълъг.

— Така ще навлезем още по-дълбоко сред хълмовете.

— Прави каквото щеш, аз продължавам.

Стъпките му заглъхнаха, мракът го погълна.

След малко Джъд го последва.

Нощта беше ясна и мразовита. Двамата крачеха с вдигнати заради студа яки и подути от вървенето крака. Небето над главите им приличаше на звездна изложба. Триумф на разпиляната светлина, от която търпеливото око можеше да състави безброй диаграми. След известно време се прегърнаха с уморени ръце, за да си вдъхнат увереност и да се стоплят.

Около единадесет часа видяха светещ в далечината прозорец.

Жената на вратата на каменната къща не ги посрещна с усмивка, но им влезе в положение и ги покани. Опитаха се да обяснят — на нея и на сакатия й съпруг — какво са видели, но безуспешно. А дори и да бяха успели, в къщата нямаше телефон, нито превозно средство, така че нищо не можеше да се направи.

С помощта на мимики и физиономии показаха, че са гладни и изтощени. Помъчиха се също да обяснят, че са се изгубили и се проклеха, че са оставили разговорниците си във фолксвагена. Жената не разбра почти нищо от казаното, но ги настани край една камина и сложи върху печката пълна с храна тава.

Вечеряха гъста, безсолна грахова супа и яйца, като се усмихваха периодично на жената в знак на благодарност. Съпругът й седеше до огъня и мълчеше, не погледна нито веднъж към посетителите.

Храната беше добра. Повдигна духа им.

Щяха да спят до сутринта и после да започнат дългото си мъчително пътешествие обратно. Призори телата на полето щяха да бъдат преброени, идентифицирани, прибрани в чували и изпратени на семействата им. Въздухът щеше да е пълен с успокоителни звуци, които щяха да прогонят ехтящите в ушите им стонове. Щеше да има хеликоптери и камиони с хора, които да организират разчистването. Всичките ритуали и дреболии, съпътстващи едно обществено бедствие.

А след време щяха да си спомнят с охота за случката. Тя щеше да се превърне в част от тяхната история — една трагедия, разбира се, но трагедия, която могат да обяснят и да класифицират, с която могат да се научат да живеят. Всичко щеше да бъде наред, да, щеше да бъде наред. Само да дойде утрото.

Бяха толкова изтощени, че заспаха внезапно. Останаха да спят там, където ги изненада сънят — на масата, с глави върху скръстените ръце. Заобиколени от празни купи и корички хляб.

Не знаеха нищо. Не сънуваха нищо. Не усещаха нищо.

После започна бумтенето.

Земята се разтресе от ритмични стъпки, сякаш към къщата се приближаваше бавно, но неумолимо някакъв титан.