Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Копеле! — изруга Джъд.

Мик погледна към далечния край на пътя. Колата вече беше изчезнала.

— Шибанякът даже не може да шофира като хората.

— Трябва… трябва… да го… настигнем — каза Мик, като се мъчеше да си поеме дъх.

— Как?

— Пеша…

— Даже карта нямаме… в колата е.

— Боже… всемогъщи.

Тръгнаха заедно по пътя в противоположна на долината посока.

След няколко метра реката от кръв взе да пресъхва. Към главното шосе пълзяха само няколко съсирващи се ручейчета. Мик и Джъд проследиха кървавите отпечатъци от гуми до мястото, на което двата пътя се сливаха.

Сръбското шосе беше пусто и в двете посоки. Следите от гуми завиваха наляво.

— Той е навлязъл още по-навътре в хълмовете — отбеляза Джъд, като се взираше в празния път, който чезнеше в синьо-зелената далечина. — Изгубил си е ума!

— Ще се върнем ли по пътя, по който дойдохме?

— Ще ни отнеме цяла нощ да се върнем пеша.

— Ще хванем стоп.

Джъд поклати глава; лицето му беше отпуснато, изглеждаше отчаян.

— Не разбираш ли, Мик, всички са знаели какво става. Хората във фермите са се пръждосали, докато онези горе буйстват. Обзалагам се, че по този път няма да срещнем никакви коли — освен някой чужденец идиот като нас, а никой турист няма да посмее да ни качи.

Беше прав. Двамата приличаха на касапи — целите омазани в кръв. Лицата им лъщяха мазно, очите им гледаха налудничаво.

— Ще трябва да продължим пеша — добави Джъд. — След него. — Той посочи пътя. Хълмовете бяха притъмнели, слънцето внезапно бе спряло да огрява склоновете им.

Мик сви рамене. При всички положения щяха да прекарат нощта на пътя, това му бе ясно. Просто искаше да тръгне нанякъде — накъдето и да е, — за да бъде по-далеч от мъртвите.

В Пополач се възцари известно спокойствие. Безумната паника бе заменена от безчувствено, безропотно примирение с нещата. Заклещени на местата си, привързани един към друг с каиши, въжета и сбруи в жив организъм, който не позволяваше нито един глас да се чува по-силно от другите и нито един гръб да се труди по-малко от останалите, гражданите позволиха едно безумно единодушие да замести спокойния глас на разума. Те се сляха в едно съзнание, в една мисъл, в един стремеж. За няколко мига се превърнаха в онзи целенасочен гигант, чийто образ бяха пресъздали така блестящо. Илюзията, че притежават някаква индивидуалност, беше пометена от неудържимата вълна на едно колективно чувство — не сляпото увлечение на тълпата, а телепатичен импулс, който претопи гласовете на хиляди в една неустоима команда.

И гласът каза: „Върви!“

Гласът каза: „Махни се далеч от тази ужасна гледка, не искам да я виждам никога повече.“

Пополач се обърна между хълмовете и закрачи с дълги по половин миля крачки. Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.

След като изминаха две мили по шосето, Мик и Джъд надушиха бензин във въздуха, а малко по-нататък намериха фолксвагена. Лежеше преобърнат в обраслата с тръстика канавка край пътя. Не се беше подпалил.

Вратата на шофьора беше отворена и тялото на Васлав Йеловсек се подаваше навън. Изглеждаше спокоен, беше изпаднал в безсъзнание. Нямаше видими наранявания, освен една-две малки резки по безчувственото лице. Двамата извадиха внимателно крадеца от разбитата кола и го издърпаха от мръсната канавка върху шосето. Той изстена тихо, когато се засуетиха около него; Мик нави пуловера си и го мушна под главата му като възглавница, после му свали сакото и вратовръзката.

Мъжът отвори внезапно очи.

И ги изгледа втренчено.

— Добре ли си? — попита Мик.

Отначало онзи не каза нищо. Изглежда, не го разбираше.

После:

— Английски? — Имаше силен акцент, но въпросът му беше достатъчно разбираем.

— Да.

— Чух гласовете ви. Английски.

Намръщи се и трепна.

— Боли ли те? — попита Джъд.

Въпросът му, изглежда, развесели мъжа.

— Боли ли ме? — повтори той, а лицето му се изкриви в смесица от агония и удоволствие.

— Ще умра — каза Васлав през стиснати зъби.

— Не — рече Мик, — добре си…

Мъжът поклати глава с абсолютна увереност.

— Ще умра — повтори онзи решително. — Искам да умра.

Джъд се приведе към него. Гласът му прозвуча немощно заради чувствата, които изпитваше в момента.