Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

Нов изстрел.

Мик вдигна очи.

Самотен мъж в сиво палто крачеше между телата с револвер в ръка и довършваше умиращите. Беше жалък, съмнителен акт на състрадание, но онзи продължаваше да го върши, като подбираше първо децата. Изпразваше револвера, зареждаше отново, изпразваше, зареждаше, изпразваше…

Мик не издържа.

Изкрещя с всичка сила, за да надвика стоновете на ранените.

— Какво е това?

Мъжът вдигна очи от ужасяващото си дело и Мик видя, че лицето му е мъртвешки сиво като палтото му.

— А? — Онзи изгледа намръщено двамата натрапници през дебелите стъкла на очилата си.

— Какво се е случило тук? — извика му Мик. Гневният крясък го накара да се почувства по-добре. Може би този човек бе виновен. Би било хубаво да има някой, когото да обвини за станалото.

— Кажи ни — продължи Мик. Даде си сметка, че говори през сълзи и гласът му трепери. — Кажи ни, за бога. Обясни.

Сиводрехият поклати глава. Не разбираше какво му говори този млад идиот. Беше нещо на английски, само това разбра. Мик се запъти към него под погледите на мъртвите очи. Очи като лъскави черни скъпоценни камъни върху разбити лица; очи на откъснати глави, които го гледаха от горе на долу. Очи на глави, които не можеха да говорят, а само да вият. Очи на глави, които не можеха нито да вият, нито да дишат.

Хиляди очи.

Мик застана пред сиводрехия, който бе изпразнил почти напълно оръжието си. Мъжът си бе свалил очилата и ги бе захвърлил. Той също плачеше, а едрото му тромаво тяло се разтърсваше конвулсивно.

Една ръка се протегна към краката на Мик. Той не искаше да поглежда към собственика й, но ръката пипна обувката му и не му остави друг избор. Млад мъж с изпочупени стави, проснат на земята като свастика от плът. Под него лежеше момиченце, окървавените й крачета се подаваха под тялото на мъжа като две розови пръчки.

На Мик му идеше да грабне револвера на сиводрехия, за да принуди ръката да спре да го докосва. Или още по-добре — картечница, огнехвъргачка, нещо, с което да прекрати агонията на мъжа.

Когато отвърна очи от изпотрошеното тяло, Мик видя, че човекът със сивите дрехи вдига револвера си.

— Джъд — каза Мик, но докато произнасяше името му, онзи мушна дулото в устата си и натисна спусъка.

Беше запазил последния куршум за себе си. Тилът му се разпука като изпуснато яйце, от главата му изхвърча парче черепна кост. Тялото му омекна и той се свлече на земята, като продължаваше да стиска револвера с устни.

— Трябва — започна Мик, без да се обръща към никой конкретно. — Трябва…

Какво можеха да сторят? Какво трябваше да направят в тази ситуация?

— Трябва…

Джъд беше застанал зад него.

— Да помогнем — довърши той вместо Мик.

— Да. Трябва да доведем помощ. Трябва…

Да тръгваме.

Да тръгват! Това трябваше да направят. Под какъвто и да е предлог, по каквато и да е съмнителна, малодушна причина, трябваше да тръгват. Да се махнат от бойното поле, да се махнат от обсега на една умираща ръка с рана вместо тяло.

— Трябва да кажем на властите. Да се доберем до някой град. Да доведем помощ…

— Свещеници — рече Мик. — Трябват им свещеници.

Мисълта да се даде последно причастие на толкова много хора беше абсурдна. Щеше да е необходима цяла армия от свещеници, водно оръдие със светена вода, високоговорител, с който да произнесат благословиите.

Двамата обърнаха заедно гръб на ужаса, прегърнаха се и тръгнаха през касапницата към колата.

В нея имаше някой.

Васлав Йеловсек беше седнал зад волана и се опитваше да подкара фолксвагена. Завъртя веднъж ключа в стартера. Втори път. На третия двигателят заработи, гумите се завъртяха в пурпурната кал и колата потегли на заден ход по пътя. Васлав видя, че англичаните тичат към него и го псуват. Нищо не можеше да направи — не искаше да краде возилото, но имаше работа за вършене. Той беше рефер, беше отговорен за състезанието и за безопасността на състезателите. Един от героичните градове вече бе паднал. Трябваше да направи всичко възможно да попречи на Пополач да последва участта на своя близнак. Трябваше да догони града и да го вразуми. Да го избави от ужаса му с тихи думи и обещания. Ако се провалеше, щеше да стане свидетел на още едно бедствие като това, което се бе разиграло пред очите му, а съвестта му вече беше пострадала достатъчно.

Мик продължаваше да тича след фолксвагена и да крещи на Йеловсек. Крадецът не му обръщаше внимание, съсредоточен върху управлението на колата по тесния хлъзгав път. Разстоянието между тях бързо се увеличаваше. Фолксвагенът бе набрал скорост. Ядосан, но без дъх, за да излее яростта си, Мик се спря на пътя с ръце на коленете, като дишаше тежко и плачеше.