Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

— Къде е настроението ти за приключения?

— Забравих да го взема.

Пътят започна да се изкачва, като се виеше между хълмовете. Гората се затвори над тях и скри небето, а по предния капак на колата затанцува мозайка от светлини и сенки. Внезапно се разнесе птича песен, еднообразна, но оптимистична; замириса на млад бор и девствена земя. На пътя пред тях изскочи лисугер и в продължение на един дълъг момент остана загледан в приближаващата се с тътен кола. После изчезна между дърветата с ленивата крачка на безстрашен принц.

Накъдето и да води този път, помисли си Мик, е за предпочитане пред шосето, което бяха напуснали. Скоро можеха да спрат и да потърсят пеша някоя издадена скала, от която се открива изглед към долината или към сгушения някъде зад тях Нови Пазар.

Двамата мъже все още бяха на час път от Пополач, когато жителите, оформили главата, най-сетне напуснаха с маршова стъпка градския площад и се присъединиха към туловището.

С напускането им градът се обезлюди напълно. Дори болните и старите не бяха пренебрегнати през този ден; никой нямаше да бъде лишен от зрелището и триумфа на състезанието. Всеки гражданин, бил той млад или немощен, слепите, сакатите, пеленачетата, бременните жени — всички напуснаха своя славен град и се отправиха към мястото на срещата. Така повеляваше законът, който трябваше да спазват; но те тръгнаха по своя воля. Нито един жител на двата града не би пропуснал шанса да види това зрелище и да преживее тръпката от състезанието.

В сблъсъка трябваше да участват всички, град срещу град. Така беше от незапомнени времена.

Затова градовете се изкачиха сред хълмовете. По обяд гражданите на Пополач и Подуйево се събраха в тайната долина, за да проведат древната церемониална битка, скрити от очите на цивилизацията.

Десетки хиляди сърца затуптяха по-бързо. Десетки хиляди тела се изпънаха, напрегнаха и започнаха да се потят, когато градовете-близнаци заеха позиции. Сенките на туловищата затъмниха участъци от земята с размерите на малки градове; тежестта на краката им смаза тревата, превръщайки я в зелено мляко; придвижването им уби животните, смачка храстите и събори дърветата. Земята буквално закънтя под стъпките им, а хълмовете отразиха ехото на грохота.

В извисяващото се като кула тяло на Подуйево бяха забелязани няколко технически неизправности. Лек дефект в свързването на левия хълбок бе причинил неустойчивост там — в резултат на това имаше проблеми със завъртането на ханша. Беше по-скован, отколкото трябва, и движенията му не бяха плавни. Затова тази част на града трябваше да полага неимоверни усилия. Но тя посрещна смело изпитанието; все пак идеята на състезанието беше участниците да се напрегнат до краен предел. Но краят на силите й беше по-близо, отколкото някой би се осмелил да признае. Гражданите не бяха толкова издръжливи, колкото в предходните състезания. Бедното на реколта десетилетие беше направило телата по-недохранени, гръбнаците по-неустойчиви, волите — по-слаби. Лошо свързаният хълбок можеше и да не доведе до инцидент, но отслабен допълнително от немощта на състезателите, се превърна в предпоставка за смърт в невиждани мащаби.

Спряха колата.

— Чу ли това?

Мик поклати глава. Имаше проблеми със слуха още от юношеските години. Тъпанчетата му бяха увредени от прекалено много рокконцерти.

Джъд излезе от колата.

Птиците бяха притихнали. Звукът, който бе чул от фолксвагена, се разнесе отново. Не беше просто звук — беше като раздвижване на земята; звук, който сякаш излизаше от вътрешността на хълмовете.

Гръмотевица или…?

Не, шумът беше прекалено ритмичен. Разнесе се отново, той го усети с подметките си.

Бум.

Този път го чу и Мик. Подаде се през прозореца на колата.

— Някъде пред нас. Вече го чувам.

Джъд кимна.

Бум.

Земята се разтресе отново.

— Какво е това, по дяволите? — попита Мик.

— Каквото и да е, искам да го видя…

Джъд се качи отново във фолксвагена, като се усмихваше.

— Звучи почти като залп на пушки — каза, докато подкарваше колата. — Големи пушки.

Васлав Йеловсек наблюдаваше през руския си бинокъл как откриващият състезанието вдига пистолет. Видя струйката бял дим, която излезе от дулото, и секунда по-късно чу звука на изстрела, който отекна в долината.

Борбата бе започнала.

Той погледна нагоре към кулите-близнаци Пополач и Подуйево. Главите им се намираха в облаците — е, почти. Протягаха се да докоснат небето. Беше грандиозна, спираща дъха, разсънваща гледка. Два града, които се олюляват, извиват се и се приготвят да направят първи крачки един към друг в тази ритуална битка.