Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Подуйево изглеждаше по-нестабилен от двата. Поколеба се леко, когато повдигна левия си крак, за да тръгне. Нищо сериозно, просто малки затруднения с координацията на мускулите на хълбока и бедрото. След няколко крачки градът щеше да влезе в ритъм; още няколко и жителите му щяха да се движат като едно същество — един съвършен гигант, който не отстъпва по грация и сила на своя огледален образ.

Изстрелът бе прогонил птиците от короните на дърветата, обграждащи скритата долина. Сега те се рееха в небето в чест на великото състезание и чуруликаха развълнувано, докато пикираха над мястото на срещата.

— Чу ли изстрел? — попита Джъд.

Мик кимна.

— Военни учения…? — Усмивката на Джъд се бе разширила. Вече виждаше заглавията на вестниците — ексклузивен репортаж за тайни военни действия в сърцето на югославската провинция. Руски танкове може би, тактически учения, които се провеждат далеч от любопитните очи на Запада. С малко повече късмет, новината щеше да е негова.

Бум.

Бум.

Небето се напълни с птици. Сега трясъкът бе по-силен.

Звучеше като оръдеен гърмеж.

— Чува се иззад следващото било… — каза Джъд.

— Не мисля, че е разумно да приближаваме повече.

— Искам да видя.

— А аз не искам. Не трябва да сме тук.

— Не виждам никакви табели.

— Ще ни отведат, ще ни депортират… не знам… просто мисля, че…

Бум.

— Трябва да видя.

В момента, в който Джъд произнесе тези думи, пищенето започна.

Подуйево пищеше — предсмъртен вик. Някой в слабия хълбок беше умрял от напрягане и беше предизвикал верижно разпадане в системата. Един човек развърза съседа си, който развърза своя съсед, разпространявайки като рак хаос в тялото на града. Кохерентността на извисяващата се структура се разпадна с ужасяваща бързина, защото повредата в една част от анатомията стовари непоносима тежест върху друга нейна част.

Шедьовърът, който добрите жители на Подуйево бяха построили от собствената си плът и кръв, залитна и… започна да пада като взривен небостъргач.

От пострадалия хълбок се изсипаха граждани като пръски кръв от прерязана артерия. После, с грациозна мудност, която направи агонията на жителите още по-страшна, градът се наклони към земята и се срути сред разпадащи се крайници.

Гигантската глава, която доскоро бе докосвала облаците, се отметна назад върху дебелия си врат. Десет хиляди усти нададоха един-единствен писък вместо огромната уста — един лишен от думи, безкрайно жалостив апел към небето. Вой на загуба, вой на молба, вой на недоумение. Как, питаше този писък, как е възможно този ден на дните да завърши така, с хаос от падащи тела?

— Чу ли това?

Писъкът несъмнено беше човешки, въпреки че беше почти оглушителен. Стомахът на Джъд се сви. Той погледна към Мик, който беше пребледнял като платно.

Джъд спря колата.

— Не — каза Мик.

— Чуй, за бога…

Въздухът се изпълни с предсмъртни стонове, молби и клетви. Врявата се разнасяше от място, съвсем близо до тях.

— Хайде да тръгваме — примоли се Мик.

Джъд поклати глава. Той бе подготвен за някакъв военен спектакъл — цялата руска армия, струпана зад близкия хълм, — но звуците, които ехтяха в ушите му, бяха звуци от човешка плът — прекалено човешки. Те възкресиха в ума му неговата детска представа за ада — безкрайните, неописуеми мъчения, с които го бе заплашвала неговата майка, ако не прегърне Христовата вяра. Ужас, за който не се бе сещал от двадесет години. Но ето го отново, съвсем жив пред очите му. Може би самият пъкъл бе зейнал нейде наблизо, а майка му стоеше до ръба на бездната и го приканваше да вкуси от неговите наказания.

— Ако не подкараш колата, ще го направя аз.

Мик слезе от фолксвагена и заобиколи предния капак, загледан нагоре по пътя. Поколеба се само за миг, не повече от секунда, като примигна невярващо, после се обърна към предното стъкло, пребледнял още повече и отрони „Исусе…“ с глас, натежал от потиснато отвращение.

Любовникът му продължаваше да седи зад волана, стиснал главата си с две ръце, и се мъчеше да прогони спомените.

— Джъд…

Джъд вдигна бавно очи. Мик се взираше в него с налудничав поглед, а лицето му лъщеше от внезапно избила студена пот. Джъд погледна зад него. Няколко метра по-нататък пътят бе потъмнял мистериозно, а към колата прииждаше гъста, дълбока вълна от кръв. Разумът на Джъд се сгърчи и се опита да потърси друго обяснение на гледката, освен неизбежното. Но по-смислено обяснение нямаше. Това беше кръв, кръв в непоносими количества, безкрайно много кръв…