Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

— Кажи ни какво да направим. — Мъжът беше затворил очи. Той го разтърси грубо, за да не заспи.

— Кажи ни — повтори Джъд, съчувствието му бързо се топеше. — Кажи ни какво става.

— Какво става? — повтори мъжът, без да отвори очи. — Падна, това е. Просто падна…

— Какво падна?

— Градът. Подуйево. Моят град.

— Как падна?

— Сам, разбира се.

Мъжът не обясняваше нищо, само отговаряше на една загадка с друга.

— Накъде беше тръгнал? — намеси се Мик, като се помъчи да не звучи враждебно.

— След Пополач.

— Пополач? — попита Джъд.

Мик най-после видя нещо смислено в историята.

— Пополач е друг град. Като Подуйево. Градове-близнаци. Има ги на картата…

— Къде е градът сега? — попита Джъд.

Васлав Йеловсек, изглежда, реши да им каже истината. Имаше момент, в който се колебаеше дали да умре със загадка на уста или да живее достатъчно, за да се освободи от товара на своята история. Какво значение имаше вече дали ще бъде разказана? Повече нямаше да има състезания — с това бе свършено.

— Те дойдоха, за да се сражават — каза той съвсем тихо. — Пополач и Подуйево. Идват на всеки десет години…

— Да се сражават? — повтори Джъд. — Искаш да кажеш, че всички тези хора са жертва на кръвопролитие?

Васлав поклати глава.

— Не, не. Те паднаха. Нали ви казах.

— А как се сражават? — попита Мик.

— Вървете сред хълмовете — беше единственият отговор.

Васлав отвори леко очи. Надвисналите над него лица бяха изморени и измъчени. Тези невинни хора бяха страдали. Заслужаваха да им бъде обяснено.

— Като гиганти — каза той. — Сражават се като гиганти. Правят едно тяло от собствените си тела, разбирате ли? Скелета, мускулите, костите, очите, носа, зъбите, всичко е направено от мъже и жени.

— Той бълнува — рече Джъд.

— Вървете сред хълмовете — отговори мъжът. — И вижте сами, че е истина.

— Дори да допуснем… — започна Мик.

Васлав го прекъсна, нетърпелив да довърши обяснението.

— Бяха добри в играта на гиганти. Бяха необходими много векове на практика — с всяко десетилетие фигурата ставаше все по-голяма. Единият винаги се стремеше да бъде по-голям от другия. Връзваха се заедно с въжета, много прецизно. Мускули… сухожилия… В стомаха му имаше храна… на слабините тръби, през които да се изхвърлят изпражненията. Хората с най-добро зрение се настаняваха в очните кухини, тези с най-силен глас в устата и гърлото. Не можете да си представите за каква организация ставаше въпрос.

— Не мога — каза Джъд и се изправи.

— Това е тялото на държавата — рече Васлав толкова тихо, че гласът му прозвуча почти като шепот, — формата на нашия живот.

Настъпи мълчание. Малки облаци плаваха над пътя и се трупаха тихо в небето.

— Това беше чудо — добави той. Сякаш осъзнаваше за пръв път колко грандиозно е било всичко. — Беше чудо.

Достатъчно. Да. Беше напълно достатъчно.

Думите бяха изречени; човекът затвори уста и умря.

Мик усети тази смърт по-осезаемо от хилядите, които бяха оставили зад себе си или по-скоро тази смърт отключи страданието, което му бяха причинили всички те.

Независимо дали мъжът бе разказал една фантастична лъжа преди да умре или в историята му имаше някаква истина, Мик се почувства неспособен да я приеме. Въображението му беше прекалено ограничено, за да прегърне идеята. От мисълта за нея го заболя глава, а съчувствието му отстъпи под тежестта на страданието, което изпитваше.

Те стояха на пътя под безформените сиви сенки на облаците, които плаваха към загадъчните хълмове.

Беше здрач.

Пополач не можеше да крачи повече. Всичките му мускули бяха изтощени. Тук-там сред огромното му тяло имаше смъртни случаи, но градът не скърбеше за мъртвите си клетки. Труповете, които се намираха във вътрешността му, бяха оставени да висят на сбруите си. Онези, които образуваха кожата му, бяха освободени от въжетата и пуснати в гората отдолу.

Гигантът беше неспособен да изпитва жалост. И нямаше друга цел, освен да върви, докато може.

Когато слънцето се скри, Пополач седна да си почине на една могила и обгърна огромната си глава с огромните си ръце.

Звездите започнаха да се появяват с присъщата им предпазливост. Нощта идваше, за да привърже милостиво раните на деня и да ослепи очи, които бяха видели прекалено много.

Пополач са изправи и тръгна отново, тътнеща крачка след тътнеща крачка. Не след дълго умората щеше да го надвие; щеше да легне в гробницата на някоя закътана долина и да умре.