Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

Избърсах една от масите, на които Джейсън бе разсипал сол. Беше дошъл да хапне хамбургер с пържени картофки и да пийне няколко бири.

Размишлявах върху предложението на Сам.

Нямаше да се опитвам да чета мислите му днес. Той имаше готовност. Щях да изчакам да започне да се занимава с нещо друго и тогава да се вмъкна в съзнанието му. Беше ме поканил, което си беше абсолютно уникално.

Хубаво е да се чувстваш поканен.

Освежих грима си и сресах косата си. Откакто забелязах, че Бил я харесва пусната, я носех така, само дето цяла вечер ужасно ми пречеше. Стана време да си тръгвам, така че отидох да си взема чантата от шкафа в офиса на Сам.

Къщата на Комптън, подобно на бабината, бе построена с гръб към пътя, но за разлика от нейната гледаше към гробището и се забелязваше по-лесно от общинския път. Това се дължеше, или поне отчасти, на разположението й на върха на хълм. Беше двуетажна, докато у баба вторият етаж бе два пъти по-малък, макар да имаше две спални за гости и таванска стая.

В един период от дългата си история родът Комптън са притежавали много хубава къща. Дори в мрака изглеждаше красива донякъде. Но денем бе видно, че колоните се лющят, дървената облицовка е изкривена, а дворът прилича направо на джунгла. При влагата и топлината в Луизиана, докато човек се усети, може да изпусне от контрол растителността. А и старият господин Комптън не беше от тези, дето ще платят на някого да му свърши работата. Когато го напуснаха силите, той просто го остави на произвола — неуреден.

Чакълът на извитата алея за коли пред къщата не бе сменян от години и колата ми поднесе към входната врата. Забелязах, че цялата къща свети, и нещо ми подсказа, че тази вечер няма да е като миналата. Пред къщата беше паркиран бял „Линкълн Континентал“ с тъмносин капак. Имаше стикери. На единия със сини букви върху бял фон пишеше „Вампирско ухапване“, а на другия в жълто и червено — „Ако даваш кръв — свиркай“. На регистрационната табела бе изписано само „Кучешки зъби 1“.

Ако Бил имаше гости, може би трябваше да се върна у дома. Но той ме бе поканил и ме очакваше. Вдигнах колебливо ръка и почуках. Отвори ми жена вампир. Сигурно имаше метър и осемдесет. Беше цветнокожа. Цялата сияеше. Облеклото й се състоеше от еластичен къс спортен потник в бонбонено розово с дълъг клин в същия цвят и разкопчана мъжка бяла риза.

Според мен изглеждаше адски евтино. Допускам, че от мъжка гледна точка беше страшно изкусително.

— Здрасти, готино маце — измърка тя.

На мига осъзнах, че не съм в безопасност. Бил неколкократно ме бе предупреждавал, че не всички вампири са като него, а и самият той в определени моменти не беше особено мил. Не можех да прочета мислите на това същество, но долавях безсърдечност в тона й.

Дали не бе наранила Бил? Или пък му беше любовница… Какви ли не мисли ми минаха през ума набързо, но лицето ми не издаде нищо. Години наред се бях упражнявала да контролирам изражението си. Усетих лицето ми да се разпъва в широка усмивка като защитна реакция, изпънах се и отвърнах ведро:

— Здравей! Трябваше да мина тази вечер, за да говоря с Бил. Той тук ли е?

Жената вампир се изсмя насреща ми — нищо ново за мен. Усмихнах се още по-широко. Това създание излъчваше заплаха, така както електрическата крушка излъчва топлина.

— Едно дребно джобно гадже казва, че имала да говори нещо с теб, Бил! — провикна се тя.

Опитах се да не издавам каквото и да било облекчение.

— Искаш ли да се срещнеш с нея? Или да й дам едно любовно ухапване?

Само през трупа ми, помислих си гневно, след което си дадох сметка, че и това може да се случи.

Не чух гласа на Бил, но жената вампир се отдръпна и пристъпих в старата къща. Бягството нямаше да помогне кой знае колко. Щеше да ме повали, преди да съм направила и пет крачки. Пък и не бях видяла Бил, за се уверя, че е наред. Реших да рискувам, надявайки се на най-доброто. Доста ме биваше в това.

Всекидневната бе препълнена със стари мебели и хора. Не, след като се вгледах внимателно, осъзнах, че са двама души и още двама странни вампири.

Вампирите бяха бели мъже. Единият беше подстриган първи номер и имаше татуировки по всяка видима част на тялото. Другият беше дори по-висок от жената, може би метър и деветдесет и нещо, с дълга, тъмна, чуплива коса и великолепно телосложение.

Хората не бяха нищо особено. Жената бе руса, закръглена, на около трийсет и пет и отгоре. Бе с доста тежък грим. И изглеждаше износена като стар ботуш. Мъжът беше нещо друго. Най-красивият мъж, когото някога бях виждала. Сигурно нямаше повече от двайсет и една. Мургав, може би латино тип, с фини кости. Носеше единствено дънки „Деним“, отрязани на къси панталони. Като изключим грима. Нямах проблем с това, но не го намирах за привлекателно.