Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Моля за извинение.

— Приемам го — каза той.

Стигнахме до пътя и се огледахме наляво и надясно, сякаш очаквахме такси. Сега, когато не бяхме сред дърветата, можех ясно да го видя на лунната светлина. Той също. Огледа ме от глава до пети.

— Роклята ти е с цвета на очите ти.

— Благодаря.

Аз определено не го виждах толкова добре.

— Само дето не е достатъчно.

— Моля?

— Трудно ми е да свикна да гледам оскъдно облечени млади госпожици — отговори Бил.

— Имал си няколко десетилетия да свикнеш — отвърнах язвително. — Стига, Бил! Къси рокли се носят от четиридесет години насам.

— Аз харесвах дълги поли — изрече носталгично — и това, което жените носеха под тях. Фустите.

Сбърчих вежди.

— Ти въобще имаш ли фуста? — попита той.

— Имам много готини бикини в бежово с дантела, — казах възмутена. — Ако беше обикновен мъж, щях да си помисля, че си ми навит, щом подхващаш разговор за бельото ми.

Той се разсмя, онзи дълбок смях, който така силно ми въздействаше.

— В момента с тях ли си, Суки?

Изплезих му се, защото знаех, че ме вижда. Вдигнах края на роклята си, показвайки дантелата на бикините си плюс няколко сантиметра от загорялата ми кожа.

— Доволен ли си? — попитах.

— Имаш красиви крака, но продължавам да съм за дългите рокли.

— Инатиш се — отвърнах му.

— И жена ми го казваше постоянно.

— Бил си женен!?

— Да. Станах вампир, когато бях на трийсет. Имах жена и пет деца. Сестра ми, Сара, живееше с нас, така и не се задоми. Убиха приятеля й през войната.

— Гражданската война?

— Да. Аз се завърнах от фронта. Бях един от малцината щастливци. Или поне така си мислех по онова време.

— За Конфедерацията ли се би? — поинтересувах се. — Ако все още пазиш униформата си и я облечеш на събирането на клуба, дамите направо ще изпаднат във възторг.

— До края на войната не беше останало кой знае какво от униформата ми — отвърна мрачно. — Носехме дрипи и умирахме от глад — опитваше се да се отърси от мисълта. — Но това изгуби всякакво значение за мен, след като станах вампир — довърши Бил. Гласът му отново прозвуча хладно и дистанцирано.

— Подхванах тема, която те разстрои — обадих се. — Съжалявам. За какво друго да поговорим?

Обърнахме се и тръгнахме обратно по пътя, по посока към къщата.

— За твоя живот — отговори той. — Кажи ми какво правиш, когато се събудиш сутрин?

— Ставам от леглото и веднага го оправям. Закусвам, понякога препечени филийки, друг път овесени ядки или пък яйца, кафе. Мия си зъбите, вземам си душ и се обличам. Понякога си бръсна краката, нали се сещаш… Ако е работен ден, тръгвам за работа. Ако съм нощна смяна, може да пообиколя магазините, да отида с баба на пазар или да взема някой филм под наем, или пък да се приличам на слънце. Освен това чета много.

Късметлийка съм, че баба е още жизнена. Тя се занимава с миенето и гладенето и голяма част от готвенето.

— Какво ще кажеш за младежите?

— О, нали ти казах вече за тях. Просто няма да стане.

— И какво ще правиш тогава, Суки? — попита внимателно.

— Ще остарея и ще умра. — Гласът ми прозвуча насечено.

Беше засегнал болната ми тема още веднъж.

За моя изненада Бил се пресегна и ме хвана за ръката. Сега, след като се ядосахме малко един на друг и засегнахме някои болни теми, въздухът беше някак по-ведър. Полъх на вятъра в спокойната нощ погали косата ми.

— Свали си шнолата — помоли ме Бил.

Не виждах причина да не го направя. Вдигнах ръка и посегнах към шнолата, за да я разкопчея. Раздвижих глава да развея косата си. Пъхнах шнолата в джоба му, понеже аз нямах. Бил прокара пръсти през косата ми, разпилявайки я върху раменете ми, сякаш е най-естественото нещо на света.

И след като докосването очевидно беше позволено, аз докоснах бакенбардите му.

— Дълги са — отбелязах.

— Това беше на мода — отговори той. — Късмет извадих, че не носех брада като повечето мъже тогава, защото щях да си остана с нея завинаги.

— Въобще ли не ти се налага да се бръснеш?

— Не. За щастие тъкмо се бях избръснал. Сякаш беше очарован от косата ми.

— Изглежда сребриста на лунната светлина — добави тихо.

— Ааа, какво обичаш да правиш?

Забелязах едва доловима усмивка в мрака.

— Аз също обичам да чета. Харесва ми да гледам и филми, естествено. Следя ги от появата им. Предпочитам да съм сред хора, които водят обикновен живот. Понякога имам нужда от компанията на други вампири, макар повечето да водят твърде различен от моя начин на живот.