Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Но вътре в себе си са знаели.

— Да. Веднъж баща ми се чудеше дали да подкрепи финансово някакъв познат, който искал да отвори магазин за авточасти, и ме помоли да седна до него, когато мъжът дойде у дома. След като човекът си тръгна, татко ме изведе навън, погледна встрани и ме попита: „Суки, истината ли казва?“. Беше много странно.

— На колко години беше?

— Трябва да съм била на не повече от седем, защото родителите ми умряха, когато бях във втори клас.

— Как?

— Загинаха в голямо наводнение. Водата ги застигнала на моста западно от тук.

Бил не каза нищо. Естествено, той бе виждал толкова много смърт. След малко попита:

— Мъжът лъжеше ли?

— О, да. Смяташе да вземе парите на татко и да офейка.

— Ти имаш дарба.

— Да бе, дарба… — Стана ми мъчно.

— Отличава те от останалите хора.

— На мен ли го казваш? — вървяхме известно време в тишина. — Значи ти не се смяташ за човек.

— От доста време.

— Наистина ли вярваш, че си изгубил душата си? Това разпространяваше католическата църква за вампирите.

— Няма как да знам — отвърна Бил почти небрежно. Стана ясно, че е прекарал толкова време, разсъждавайки по темата, че мисълта за това се е превърнала в нещо обичайно за него. — Аз лично не мисля, че съм. Дори след всички тези години има нещо у мен, което не е жестоко и кръвожадно. Макар че мога да съм и двете.

— Не е твоя вината, че си бил заразен с вирус. — Бил изсумтя, макар да се опита да не прозвучи грубо.

— Говорят се какви ли не истории, откакто съществуват вампири. Може тази да е истинската — погледна така, сякаш съжалява за казаното. — Ако вирус е причината за съществуването на вампири, той не засягаше всеки.

— Как се става вампир?

Бях чела какви ли не истории, но това щеше да е информация от първа ръка.

— Ще трябва да ти изцедя кръвта, наведнъж или в продължение на два-три дни, докато умреш, след което да ти дам своята. Ще лежиш като умряла в продължение на две денонощия, а понякога и три, след което ще станеш и ще започнеш да обикаляш нощем. И ще изпитваш глад.

Потръпнах от начина, по който произнесе глад.

— Няма ли друг начин?

— Такива като мен са ми разказвали за случаи, в които били пили често от някой човек, ден след ден, вследствие, на което той най-неочаквано се превръщал във вампир. Но това предполага редовно и сериозно хранене. При същите обстоятелства други просто развивали анемия. Пък и когато хората са толкова близо до смъртта и се случи нещо — я катастрофа с кола, я свръхдоза, — процесът може да се прецака изцяло.

Побиха ме тръпки.

— Да сменим темата. Какво мислиш да правиш със земята на Комптън?

— Смятам да живея там докогато мога. Уморих се да се мъкна от град на град. Израснал съм в провинцията. Сега, когато съществуването ми е официално признато и мога спокойно да отскоча до Монро, Шривпорт или Ню Орлеанс за синтетична кръв или проститутка, която работи с нашия вид, бих искал да остана тук. Поне да видя дали ще се получи. От години се скитам.

— В какво състояние е къщата?

— Доста е зле — призна той. — Опитвам се я разчистя. Това мога да го правя нощем. Но имам нужда от майстори, които да поправят някои неща. Бива ме донякъде в дърводелството, но не разбирам нищо от електричество.

Естествено, че не разбираше.

— Струва ми се, че инсталацията има нужда от подмяна — продължи Бил, точно като всеки друг загрижен собственик на жилище.

— Имаш ли телефон?

— Естествено — отвърна изненадан.

— Тогава какъв е проблемът с майсторите?

— Трудно е да се свържа с тях посред нощите, трудно е да си уговоря среща, за да им обясня какво трябва да се оправи. Страх ги е. Или пък си мислят, че е капан — звучеше разстроено, но лицето му не беше обърнато към мен.

Разсмях се.

— Ако искаш, аз мога да им се обадя — предложих. — Мен ме познават. И макар да ме смятат за смахната, знаят, че съм почтена.

— Много мило от твоя страна — каза Бил, след като се замисли за кратко. — Биха могли да работят през деня, след като се срещна с тях, за да обсъдим работата и заплащането.

— Какво неудобство е да не можеш да излезеш навън през деня — изтърсих, без да се замисля.

Не си бях давала сметка за това. Гласът му прозвуча сухо.

— Определено.

— А и да ти се налага да пазиш в тайна мястото си за почивка — издърдорих отново. Извиних се, когато усетих дълбокото му мълчание: — Съжалявам — промълвих неловко.

Ако не беше толкова тъмно, щеше да види, че съм се изчервила.

— Мястото за спане през деня е най-съкровената тайна на вампира — отвърна строго.