Шарлейн Харис - Мъртви преди мрак

— Благодаря, Джанела! Това е добър въпрос, Малкълм. Както обикновено, нашата Даян улучи право в целта.

Тримата вампири се разсмяха така, сякаш това е страшно забавна шега, но според мен беше ужасяваща.

— Можеш ли вече да говориш, съкровище?

Бил стисна рамото ми, за да се увери, че съм схванала намека.

Поклатих глава.

— Бих могла да я накарам да проговори — предложи Даян.

— Даян, ти май забрави — отвърна тихо Бил.

— О, да, тя е твоя — подхвърли. В думите й обаче не се долавяше уплаха, нито съгласие.

— Ще трябва да се видим някой друг път — каза Бил. Гласът му прозвуча достатъчно категорично останалите да разберат, че трябва да си тръгнат или да се сбият с него.

Лиам се изправи, закопча панталоните си и даде знак на своята жена.

— Вън, Джанела. Гонят ни.

Татуировките по едрите му ръце се раздвижиха, когато се протегна. Джанела прокара ръце по гърдите му, сякаш не можеше да му се насити, а той я перна с такава лекота, все едно е муха. Тя се ядоса, но не изглеждаше възмутена, както бих се почувствала аз. Явно не й се случваше за първи път.

Малкълм вдигна Джери и го понесе към входната врата, без да обели дума. Ако беше прихванал вируса, пиейки кръвта на момчето, явно все още не бе засегнат. Даян излезе последна, мятайки дамска чанта през рамо и хвърляйки поглед назад.

— Тогава ще ви оставям насаме, гълъбчета. Беше забавно, скъпи — рече закачливо и хлопна вратата след себе си.

Изгубих съзнание в мига, в който чух колата отвън да пали. Никога досега не ми се бе случвало и се надявах никога да не се повтори, но поне имах основателна причина.

Изглежда, бях прекарала доста време в безсъзнание в присъствието на Бил. Това бе важен момент и знаех, че трябва сериозно да се замисля върху него, но не точно сега. Когато се свестих, всичко, което бях видяла и чула, отново ме връхлетя, страшно ми се доповръща. Бил ме изправи на ръба на дивана, но успях да задържа храната в стомаха си сигурно защото не бях яла почти нищо.

— Всички вампири ли се държат по този начин? — попитах тихо. Вратът ме болеше, бе наранен от хватката на Джери. — Бяха отвратителни!

— Опитах се да те намеря в бара, когато разбрах, че не си у вас, но си бе тръгнала. — Гласът му звучеше сухо.

Разплаках се, макар да знаех, че няма нищо да променя. Сигурна бях, че Джери вече е мъртъв. Почувствах, че трябва да направя нещо, не можех да си замълча, когато се канеше да зарази Бил. Толкова много неща ме разстроиха в този кратък отрязък от време, че не знаех за кое по-напред да се чувствам зле. В рамките на може би петнайсет минути изпитах страх за собствения си живот и за живота на Бил (е, или поне съществуване), бях свидетел на сексуален акт, който би трябвало да е нещо изключително лично, видях евентуалното си гадже, обладан от силно желание за кръв (с акцент върху силно желание) и за малко да бъда удушена от заразен мошеник.

Като се замислих още веднъж, имах пълното право да плача. Седнах и плаках, като попивах сълзите с кърпичката, която Бил ми подаде. Учудването ми защо един вампир би имал нужда от носна кърпичка бе като зрънце здрав разум, удавено в сълзи от нервен плач.

Бил бе достатъчно съобразителен да не ме докосва. Седна на пода и тактично отместваше очи да не ме гледа, докато си бършех сълзите.

— Когато вампирите живеят заедно, — проговори неочаквано — често стават още по-жестоки, понеже се нахъсват едни други. Непрекъснатият контакт със себеподобни им напомня колко са се отдалечили от човешкия облик. Сами започват да си определят правилата. Вампири като мен, които живеят сами, си спомнят малко по-добре човечността, която са притежавали.

Слушах мекия му глас, следвайки мислите му, докато се опитваше да ми обясни необяснимото.

— Суки, нашето битие се състои в прелъстяване и възползване, което за някои от нас е продължило векове. Синтетичната кръв и неохотата, с която хората ни приемат, няма да променят това за една нощ или дори за десетилетие. Даян, Лиам и Малкълм са заедно от петдесет години.

— Каква идилия! — отвърнах и в тона ми прозвуча нещо, което никога досега не бях употребявала — сарказъм. — Годишнина от златната им сватба!

— Можеш ли да забравиш за всичко това? — попита Бил, приближавайки все по-близо до мен.

Устните му бяха само на няколко сантиметра от моите.

— Не зная — отсякох рязко. — Всъщност… нямах никаква представа дали можеш да правиш секс.

Той повдигна вежди въпросително.

— И…

— Да получаваш… — Спрях, за да помисля как да го кажа по-меко. Тази вечер видях толкова арогантност, колкото не бях виждала през целия си живот, и не ми се искаше да добавям още към нея: — … ерекция — казах смутено, избягвайки погледа му.