Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Виж сега, Бетани, ето какво ще направим. Ти ще си спомниш въпросната вечер, а аз ще те придружа. В съзнанието ти.

— Ще боли ли?

— Ни най-малко.

— А после?

— После си тръгваш.

— Вкъщи?

— Разбира се. — С леко променена памет, която няма да включва нито мен, нито тази вечер. Рядка проява на вампирска милост.

— Няма ли да ме убият?

— Не, разбира се.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Намерих сили дори за усмивка.

— Добре — колебливо рече тя. Наместих стола й така, че да не вижда Стан над рамото ми. Нямах никаква представа какво правеше той, но сега трябваше да накарам Бетани да се успокои, а бялото му като платно лице едва ли щеше да й помогне.

— Красива си — неочаквано каза тя.

— Благодаря, ти също. — Е, при други обстоятелства би изглеждала по-красива, предполагам. Бетани имаше твърде малка уста или твърде голямо лице и това й придаваше вечно намръщен вид, но пък има мъже, които си падат по нацупени момичета. Имаше гъста и непокорна кестенява коса, беше слаба, с малки гърди. И понеже я наблюдаваше друга жена, Бетани се тревожеше за измачканите си дрехи и размазания си грим. — Изглеждаш прекрасно — тихо казах аз и улових дланите й в своите. — Сега ще се подържим за ръце известно време. Не те свалям, кълна се! — Тя се изкиска и пръстите й лекичко се отпуснаха. И тогава започнах да говоря.

Тепърва трябваше да свиквам с новата си роля. Вместо да потискам телепатичните си способности, аз ги развивах, с подкрепата на Бил. Използвах човешкия персонал във „Вамптазия“ за лабораторни мишки. Бях открила, и то почти случайно, че мога да хипнотизирам хората за нула време. Без да ги омагьосвам или нещо подобно, получавах плашещо лесен достъп до съзнанието им. Когато разбереш кое е онова, което истински успокоява даден човек, не е трудно да го приведеш в състояние, близко до транс.

— Какво ти доставя най-голямо удоволствие, Бетани? — попитах аз. — Да ходиш на масаж? Или може би на маникюр? — Взрях се внимателно в мислите на Бетани и избрах най-бързия път до целта си.

— В момента ти правят прическа — казах аз с равен и тих глас. — Намираш се в салона на твоя любим фризьор… Джери. Косата ти е безупречно сресана… Внимателно разделя кичурите, защото е много гъста. Ще му отнеме доста време да я подстриже, но Джери ще го направи с удоволствие, защото косата ти е здрава и лъскава. Джери хваща един кичур… и внимателно клъцва крайчето му с ножицата. Малкото снопче коса пада върху найлоновото наметало и се плъзва на пода. Усещаш как пръстите му отново докосват косата ти, вземат нов кичур, подрязват го… и това се повтаря… отново… и отново… От време на време Джери я сресва, за да провери дали я подстригва равномерно. Толкова е приятно… седиш си на стола и си почиваш, а някой друг се грижи за косата ти. Наоколо няма никого… — Грешка! Усетих как Бетани се почувства неловко. — Всъщност не, в салона има и други клиенти. Говорят си тихичко… бръмчи сешоар… Пръстите му отново докосват косата ти, хващат кичур, сресват го…

Нямах представа как би коментирал метода ми на работа някой опитен хипнотизатор, но поне в този случай успях да постигна целта си. Съзнанието на Бетани беше в покой и просто чакаше да получи задача. Продължих да говоря със същия равен глас.

— Докато Джери се занимава с косата ти, ние с теб ще си поговорим за онази вечер в бара. Той няма да спре да подстригва, чу ли?… Започни от момента, в който се приготвяш да тръгнеш към бара. Не ми обръщай внимание, аз съм просто едно кълбо въздух зад гърба ти. Може да чуваш гласа ми, но той идва от някой ъгъл във фризьорския салон. Ти дори няма да разбираш какво точно казвам, освен ако не чуеш името си. — След тези думи се потопих дълбоко в паметта на момичето.

Бетани се намираше в малкия си, сравнително спретнат апартамент, който делеше със своя колежка от „Крилото на прилепа“, известна като Дезире Дюма. Пухкавата блондинка Дезире Дюма изглеждаше — според Бетани — точно като псевдонима си: самозвана съблазнителка, уверена в собствената си привлекателност.

Докато придружавах сервитьорката в дебрите на съзнанието й, се чувствах така, сякаш гледах много скучен филм. Бетани имаше добра памет. Прекалено добра, бих казала. Прехвърлих набързо досадните подробности като спора на Бетани и Дезире за предимствата и недостатъците на два вида спирала за мигли и стигнах до момента, в който Бетани и Дезире най-после излязоха и тръгнаха заедно към бара. Дезире работеше в магазина за сувенири към „Крилото на прилепа“. Облечена в червено бюстие и с черни ботуши, тя продаваше безбожно скъпи вампирски сувенири. Слагаше си изкуствени резци и се снимаше с туристите срещу добри бакшиши. Слабичката, срамежлива Бетани беше скромна сервитьорка и вече цяла година си мечтаеше да започне работа в сувенирния магазин, където едва ли щеше да получава големи бакшиши, но пък заплатата й щеше да е по-висока, а при липса на клиенти щеше да има възможност да си почива седнала. Мечтата й продължаваше да бъде мираж и тя, бедничката, много завиждаше на Дезире. Нищо особено като информация, но аз все пак я предадох на Стан.