Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Хайде да те отведем вкъщи, а?

— О, страхотно! — Облекчението на Бетани се изписа върху челото й с неонови букви. — О, страхотно… — колебливо повтори тя. — Ъммм… наистина ли ще ме отведете вкъщи? Вие…

Но вампирката погледна Бетани право в очите и каза:

— Няма да си спомняш нищо за този ден и тази нощ, с изключение на партито.

— Парти ли? — Гласът й звучеше някак лениво и с едва доловима нотка на любопитство.

— Тази вечер имаше парти — поясни младата вампирка, докато извеждаше Бетани от стаята. — Страхотен купон… и там ти се запозна с един симпатичен младеж, с когото си прекара чудесно… — продължи да шепне в ухото й тя, докато затваряше вратата зад гърба си. Надявах се да й създаде приятен спомен.

— Е? — нетърпеливо попита Стан.

— Бетани си помисли, че мъжът от охраната на клуба може да знае повече. Видяла го да влиза в тоалетната буквално по петите на Фарел и незнайния рус вампир.

Онова, което аз не знаех — не че възнамерявах да питам Стан, — бе дали вампирите правеха секс помежду си. Сексът и храната вървяха ръка за ръка в тяхното ежедневие и аз просто не можех да си представя вампир в гореща сцена с нечовек — тоест със същество, от което не може да пие кръв. Пиеха ли вампирите кръв един от друг за удоволствие? Знаех много добре, че когато някой от тях е ранен, другите му се притичват на помощ и даряват от собствената си кръв, за да му помогнат да оздравее. Но не бях чувала да го правят при други обстоятелства. А както вече споменах, нямах никакво желание да разпитвам Стан. Може би щях да повдигна въпроса пред Бил, когато всичко това приключеше.

— Значи ти видя в главата й следното: Фарел е бил в бара и е отишъл в тоалетната заедно с млад татуиран вампир с дълга руса коса — обобщи Стан. — Охранителят ги е последвал незабавно.

— Точно така.

Последва дълга пауза. Стан очевидно планираше следващия си ход. Аз просто стоях и се радвах, че не чувам и дума от вътрешния му монолог. Никакви проблясъци, никакви откровения.

Тези моментни докосвания до съзнанието на вампирите се случваха изключително рядко. С Бил не бях имала подобно преживяване, а дълго време дори не знаех, че това е възможно. Затова и общуването с него ми доставяше истинска наслада. За пръв път през живота си усещах, че мога да имам нормална връзка с мъж. Не жив, разбира се, но човек не може да има всичко.

Сякаш прочел мислите ми, Бил положи длан върху рамото ми. Погалих хладните му пръсти и ми се прииска да стана и да го прегърна. Би било неразумно да го правя пред Стан. Току-виж огладнял…

— Не познаваме вампира, с когото Фарел е влязъл в тоалетната — обади се най-после Стан. Доста лаконичен отговор след цялото това мислене. Може да се е канел да ми даде по-подробно обяснение, но да е стигнал до извода, че не съм достатъчно умна, за да го разбера. Много важно! Предпочитах да съм подценявана, отколкото надценявана. А и какво значение всъщност имаше? Но все пак запомних въпроса си, за да му потърся отговор по-късно.

— А кой е този служител от охраната?

— Казва се Ре-Бар — отвърна Стан. В интонацията му се усещаше лека антипатия. — Той е вампирски поклонник.

Гледай ти! Работа мечта. Хем работи за тях, хем се забавлява. На това му се вика късмет.

— Но какво би могъл да направи той, ако някой вампир започне да буйства? — попитах аз от чисто любопитство.

— Негова грижа са само хората. Установихме, че вампирите охранители не умеят да контролират силата си.

Изобщо не исках да си го представям.

— Ре-Бар тук ли е?

— След малко ще го доведат — отвърна Стан, без да се консултира с никого от обкръжението си. Очевидно контактуваше с тях чрез телепатия. За пръв път ставах свидетел на подобно нещо. Можех да се обзаложа, че Ерик не умее да прониква в мислите на Бил. Явно Стан притежаваше специална дарба.

Докато чакахме, Бил се настани на стола до мен и улови ръката ми. Миличкият ми! Разбираше ме и без думи. Опитах се да се отърся от напрежението и да събера сили за следващия сеанс. Но имаше нещо около вампирите в Далас, което ме притесняваше, и то сериозно. Тревожеше ме и клиентелата на бара, особено мъжът, който ми изглеждаше познат отнякъде.

— О, не! — внезапно извиках аз, след като се сетих откъде го познавам.

Вампирите се изправиха на нокти.

— Какво, Суки? — попита ме Бил.

Стан изглеждаше като изсечен от лед. Очите му наистина светеха в зелено, не си въобразявах.

Взех да заеквам от бързане да им разкажа всичко.

— Свещеникът! — обърнах се аз към Бил. — Мъжът, който ме дърпаше на летището и после избяга. Той беше в бара. — Различната обстановка и цивилните дрехи ме бяха заблудили по време на сеанса ми с Бетани, но сега вече бях сигурна.