Шарлейн Харис - Мъртви в Далас

— Помогни ми — пищеше тя. — Трябва да ми помогнеш!

Глупачка! Как да й помогна в това гнездо на вампири? Нелепа молба, просто абсурдна. Повторих си го бързо наум няколко пъти, за да мога да се съсредоточа върху предстоящата работа.

Потърсих погледа й и вдигнах пръст, за да я накарам да млъкне. Очите на момичето се фокусираха върху мен и тя веднага се подчини. Не притежавам хипнотичен вампирски поглед, но изобщо не съм страшна на вид. Изглеждам като всяко средностатистическо момиче, което си вади хляба с нископлатена работа в който и да било град от южните щати, — руса, млада, с пищна пазва и слънчев загар. Напълно възможно е да не изглеждам много умна. Струва ми се, че мнозинството от хората (и вампирите) приемат, че щом си хубавка, руса и работиш като обслужващ персонал, то задължително си глупава.

Обърнах се към Стан Дейвис; вътрешно ликувах, че Бил е зад гърба ми и ме подкрепя безмълвно.

— Господин Дейвис, разбирате, надявам се, че ми е нужна по-усамотена обстановка за разпита на това момиче. Освен това трябва да знам какво точно искате от нея.

Девойчето взе да хлипа. Тихо и сърцераздирателно, но изключително дразнещо предвид обстоятелствата.

Дейвис ме погледна право в очите. Не се опитваше да ме омагьоса или подчини, просто ме изучаваше.

— Доколкото разбирам, телохранителят ти знае какви са условията на договора ми с неговия началник — каза Стан Дейвис. Ясно, разбрах. Смятаха ме за низша човешка твар. Все едно пилето да говори на клиента в „Кей Еф Си“. Но аз все пак исках да съм наясно какво очакват от мен.

— Известно ми е, че сте постигнали споразумение с Район 5 — казах аз с възможно най-спокоен глас, — и ще направя всичко, което е по силите ми. Но не мога да започна, без да знам каква е целта на задачата ми.

— Искаме да разберем къде е нашият брат — отвърна Стан след дълго мълчание.

Положих огромно усилие да прикрия изумлението си.

Както споменах, някои вампири — като Бил — живеят сами. Други се чувстват по-сигурни в група, наречена „гнездо“. Щом поживеят известно време заедно, започват да се смятат за братя и сестри, а някои гнезда оцеляват в продължение на десетилетия. (Разправят, че в Ню Орлиънс една такава група просъществувала цели два века.) Преди да тръгнем от Луизиана, Бил ме уведоми, че гнездото на даласките вампири е доста голямо.

Стана ми ясно, и то без да съм мозъчен хирург, че за властен вампир като Стан е не просто необичайно, а направо унизително да изгуби един от своите братя по гнездо.

А вампирите обичат да ги унижават точно толкова, колкото и хората.

— Опишете обстоятелствата, ако обичате — казах аз, без да влагам каквито и да било емоции.

— Моят брат Фарел не се е прибирал в гнездото от пет нощи — каза Стан Дейвис.

Не се съмнявах, че вече са претърсили любимите ловни полета на Фарел и са разпитали всички обитатели на гнездото му, но въпреки това отворих уста да попитам, като типичен представител на човешката общност. Но точно в този момент Бил докосна рамото ми. Обърнах се и той едва забележимо поклати глава. Въпросът ми би прозвучал крайно нетактично.

— А момичето? — попитах аз вместо това. Тя продължаваше да мълчи, но цялата се тресеше от страх. Единственото нещо, което я държеше на крака, беше ръката на вампира испанец.

— Работи в клуба, където Фарел е бил видян за последно. Барът е наша собственост, „Крилото на прилепа“. — Нощните заведения бяха любимо бизнес начинание за вампирите по обясними причини. Не че не можеха да отворят и денонощно ателие за химическо чистене, да речем, но един претъпкан с кръвопийци нощен клуб привличаше клиентите неудържимо.

През последните две години вампирските барове стояха на челно място в класацията за нощни забавления. Жалките хорица, които си падаха по кръвопийци, редовно висяха в техните клубове и се чудеха как да привлекат вниманието им, като за тази цел прибягваха дори до маскарадни костюми. Върволици от туристи ходеха там от чисто любопитство и със зяпнала уста наблюдаваха както живите мъртъвци, така и техните поклонници. Рискова работна среда, откъдето и да го погледнеш.

Погледнах испанския вампир и му дадох знак да остави момичето на стола до мен. Затворих очи и се приготвих да вляза в съзнанието й.

Казваше се Бетани. На двайсет и една. Смятала се за луда глава и лошо момиче. И през ум не й минавало в каква беля може да я вкара това. До този момент. Приела работата в „Крилото на прилепа“, за да докаже бунтарската си същност — едно решение, за което можеше да плати с живота си. Отново се обърнах към Стан Дейвис.